Илса Бик - Сенки

След това.

По-кьсно.

Но колко по-кьсно? Не знаеше. За него времето вече нямаше значение.

Сега само се носеше, не потъваше. Тялото му беше въздушно като сапунен мехур, а мислите му — не по-реални от ефирна мъгла.

„Умирам… издигам се… ангели… но къде…“

Внезапна болка, силна и ослепителна, разкъса мрака и той простена.

- Ей — обади се някой. — Този тук е жив.

Когато я изправиха насила на крака, Алекс не можеше да повярва, че е още жива. Плътна мъгла на нереалност обгръщаше съзнанието ѝ, притъпявайки дори настойчивото пулсиране на болката в нараненото ѝ рамо.

Брат. Крис имаше брат. Никога не беше споменавал за това, а още по-малко за съществуването на свой близнак, но този факт беше извън всякакво съмнение. Същото лице и тази сенчеста миризма, носеща се над вонята на прегазено животно, която до болка ѝ напомняше за Крис. Единствената разлика беше зарасналият белег, който се спускаше по шията на Вълка. Не бе изключено да има и други белези. Навярно бе претърпял доста тежка злополука. Може би грешеше за опита за самоубийство, но нещо ѝ подсказваше, че е права. Ала едно беше сигурно — тези момчета, Крис и Вълка, бяха братя. Дори нещо повече: двамата бяха еднояйчни близнаци .

А това означаваше, че ако предположението ѝ беще правилно и Крис наистина беше внук на Джес — и на Йегър, — същото важеше и за Вълка. Ами Джес и Йегър били ли са женени ? Хрумна ѝ, че не знаеше нищо за миналото на Джес, не знаеше дори фамилното ѝ име. От самата нея знаеше само, че е била свидетел на смъртта на дъщерите си. А Крис бе споменал, че майка му ги напуснала, когато бил още бебе. Така че той изобщо не я познаваше.

Ами ако майката на Крис — една от дъщерите на Джес — се е върнала в Рул заедно с Вълка? Разбира се, тогава момчето не е било Вълк; имал е друго име и приятели също, имал е живот .

„Но защо?“ Скована от ужас и объркване, тя гледаше втренчено Вълка, който се приближаваше към нея със снегоходките ѝ в една ръка и с приготвената от Джес раница в другата. Отметнал вълчата кожа, той носеше свирепата животинска маска като качулка на гърба си. „Защо само теб, но не и Крис?“ Нищо не успяваше да разбере от миризмата му, която оставаше все така неразгадаема като изражението му. В това отношение Крис много приличаше на него: потаен и прикрит, майстор в поставянето на бариери и в издигането на стени. Но щом я допусна до себе си и стана по-открит, Алекс установи, че у него има някаква топлота. Единственото желание на Крис беше да се грижи за нея и да я пази и ето къде ги бе довело то.

Напълно скована, тя можеше само да наблюдава как Вълка се отпуска на едно коляно, хваща левия ѝ крак, обут в ботуш, и го поставя в една от снегоходките, след което внимателно закопчава катарамата с чувство, наподобяващо грижовност, сякаш обува дете. После повтори същото с десния ѝ крак. Щом приключи, той се изправи и я хвана за непострадалата ръка. Вълка я подръпна и тя го последва с блъскащо в гърдите сърце и натежали като дървени трупчета крака. Нима имаше друг избор? Каквото и да бяха намислили Вълка и останалите, то нямаше да се случи тук. Ако намерението му беше да остави главата ѝ на пирамидата, момчето щеше да пререже гърлото ѝ, а не да отсече тънка лентичка от бицепса ѝ като парче леберкез.

Така че тя го последва: извън кръга, покрай одраните вълци — празните очни ябълки на всички онези черепи се взираха подире ѝ чак във вечността — и далече от Рул. Далече от Джес и Нейтън, от другите момичета, от Кинкейд. Далече от Крис и на път за неясното бъдеще, което я очакваше.

И което, помисли си тя, можеше да бъде съвсем кратко.

След около половин час мозъкът ѝ отново зацепи, отърсвайки се от първоначалния шок. В главата ѝ туптеше болка като монотонните и ритмични удари на басов барабан. Рамото ѝ пулсираше в унисон с ритъма на сърцето и ужасно я болеше. Усещаше болката в откритата рана, изложена на вятъра и студа — след като Вълка така грижливо бе изрязал парче от покриващата я парка и риза — като забиващи се нокти в оголената плът. Задушливата миризма на мокра ръжда от съсирващата се кръв, която все още се процеждаше на тънка струйка по ръката ѝ и се стичаше в съсипания ръкав на парката, не ѝ даваше мира. Китката ѝ също беше мокра, а ръкавицата вече лепнеше. Никакви стероиди, както би казал Кинкейд, костта също не прозираше, което, общо взето, беше добре, но мисълта, че нямаше да умре от загуба на кръв, в този момент представляваше слаба утеха.