Илса Бик - Сенки

Вълка пристъпи още по-близо. Долавяше почти осезаемото жужене на неговото очакване; съзираше го в стойката на тялото му, усещаше нетърпението му във въздуха, четеше го в начина, по който очите му шареха по нея, сякаш я разсъблича с поглед. Това беше глад, дори нещо повече: в него се долавяше чувство за притежание — дълбоко, примитивно и чувствено, ужасяващо по своята сила. „Той ме желае и ще ме има, той ще…“

Тъкмо в този миг се случи нещо много, много странно.

За част от секундата в съзнанието ѝ се мярна един образ, толкова мимолетен, че приличаше повече на усещане, отколкото на мисъл — видя себе си как лежи просната на снега гола, а Вълка, наведен над тялото и, прокарва език по всеки сантиметър от кожата и и накрая тя усети как ръцете му се спускат надолу между…

„Не! — Останала без въздух, тя се сви, отдръпвайки се от сцената, разиграла се в съзнанието ѝ, и от това момче. — Махай се от главата ми, махай се!“ В следващия миг съзнанието ѝ превключи обратно към настоящето с осезаемото сътресение от ударен шамар. Сетивата ѝ се изостриха с разделителната способност на лазер и щом дойде на себе си, Алекс си даде сметка, че в ръцете си стиска замръзнали кости.

Тогава обаче черепът в дясната ѝ ръка помръдна .

- Ааааа! — Крясъкът ѝ беше див, нечленоразделен и разярен.

В ръката на Вълка, която се приближаваше към нея, проблесна стомана на ранната светлина, ала в този момент Алекс беше въоръжена с черепа и тъй като не ѝ оставаше нищо друго, си помисли: „Удари го и щом изпусне но…”

Нещо я прасна в лявото слепоочие. Ударът беше така яростен, така зашеметяващ, че съзнанието ѝ се изпразни от съдържание и засече като дефектен компактдиск. Тя се строполи като камък, а черепът се изтърколи от безчувствените ѝ пръсти. През мъглата на болката тя различи Белязаната, момичето с белега, което надвисна над нея със свита в юмрук ръка, готова за нов удар.

Дори да имаше сили да се бори, Пъпчивия не ѝ остави никакъв шанс. Той се тръшна върху краката ѝ. Миг след това Белязаната възседна гърдите ѝ и прикова раменете ѝ с колене. А когато Белязаната я принуди да изпъне ранената си лява ръка, притискайки китката ѝ с две ръце към снега, в гърдите ѝ се надигна вълна от нажежена до бяло болка и агонията накара Алекс да изкрещи.

Тогава се появи Вълка. Като начало момчето се увери, че е видяла ножа в ръката му. Но едва когато той се отдръпна назад, давайки ѝ възможност да забележи мястото, на което е застанал, и да проумее положението и ъгъла на тялото му, Алекс осъзна какво ще последва.

Той нямаше намерение да я убива — поне засега. О, не. Би било прекалено лесно. Прекалено бързо.

Първо щеше да отсече ръката ѝ.

„Божичко, не, не !“ Сърцето заблъска в гърдите ѝ. Обзета от ужас, тя започна да се дърпа, но така само хвърляше сили на вятъра. Другите бяха прекалено тежки. Беше приклещена към земята и вече знаеше как ще приключи всичко: в снега, с отрязани ръце и крака, докато животът изтича от тялото ѝ в гореща червена река, която щеше да попие в снега, и накрая сърцето ѝ просто нямаше да има какво да изпомпва. Достатъчно ампутации бе извършила заедно с Кинкейд и знаеше, че артериите трябва бързо да се пристегнат, преди отново да се сраснат с мускулатурата, защото противното беше равносилно на това да прережеш гърлото на горкия човек. Ами ако Променените знаеха точно кои артерии трябва да превържат? Ами ако ѝ попречат да умре бързо и я оставят да бере душа, като я режат парче по парче и я изяждат жива на сочни, още треперещи късове? Вероятно щеше да издържи дълго, много дълго, защото не и се вярваше, че човек може да умре от болка. Навярно да я гледат как страда, за тях беше част от удоволствието.

Селскостопанският нож проблесна пред очите ѝ. В ужаса острието ѝ се стори дълго трийсет сантиметра, а после три метра, дори километри. Зрението ѝ беше толкова изострено, че тя различаваше всяка резка, всеки белег на мястото, където острото като бръснач оръжие бе проникнало чак до костта. Противната смрад на Променените се надигна още повече и набъбна…

И тогава с обонянието си различи друга миризма, почти недоловима пред вонята на прегазено животно: не беше терпентин или смола, а неясни дълбоки сенки от най-затънтения горски пущинак в най-студената непрогледна нощ.

Тази миризма също ѝ беше позната, при това много добре.

„Не, не може да бъде. — Поради близкото разстояние между тях тя успя да различи очите на момчето, тъмни и дълбоки като ями, зад маската от вълча козина. — Има същите очи, същата миризма. Но това е лудост, това е…