Илса Бик - Сенки

А пушката най-сетне се намираше в ръцете на Алекс.

Тя се изправи на крака. Устата ѝ беше пълна с кръв и с един месест къс от бузата на Черната вдовица. Алекс се изплю, без да изпуска из очи момичето, след което се завъртя като батер 131и замахна тежко и отривисто. Прикладът на пушката изсвистя, разсичайки въздуха. В последния миг Черната вдовица го забеляза; сви се уплашено и предвидливо отстъпи вдясно, което вероятно спаси живота ѝ. Прикладът попадна в лявото ѝ слепоочие, издавайки силен тъп звук, както тежък месарски нож се забива в дъската за рязане. Главата на момичето се отметна надясно, пръскайки струйки кръв като дълги езици. Сребристите ѝ очи се извъртяха до бяло, коленете ѝ се подкосиха и накрая момичето се срина на земята като чувал мръсно пране.

Замаяна от болката, Алекс се олюля над момичето. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Кръвта покриваше челюстта ѝ и течеше на струйки от носа на момичето, а във въздуха се извиваха тънки спирали от пара там, където кръвта се смесваше със снега. Черната вдовица си поемаше дъх с продължително задушливо хриптене.

,Довърши я.“ Стомахът на Алекс се сви от дъха в устата ѝ — възкисел и тежък от засъхващата кръв, суровата плът на Черната вдовица и натрапчивия металически вкус на изразходвания адреналин. Усещаше гърлото си като отвор на ваза — всяко преглъщане ѝ се струваше ярко и стъклено. Въпреки високото вибриращо скимтене, примесено с блъскането на сърцето в гърдите ѝ, тя долови скриптенето и скърцането на снега и веднага разбра: останалите стесняваха кръга около нея.

„Поне убий Черната вдовица. Пусни куршум в главата ѝ, а после добави още един в сметката. Том не би се предал без бой, нито пък Крис. Бори се, дяволите да те вземат. Не се отказвай.“

Тя стисна здраво пушката, но тогава се сети за нещо — изражението на Черната вдовица в мига, в който браунингът не беше гръмнал. Оръжието беше заредено с къси патрони „Магнум“ 270-и калибър, плюс един в цевта. Виждала го беше с очите си. Ако се опиташе отново да стреля, оръжието можеше чисто и просто да експлодира в ръцете ѝ. Хора бяха умирали по този начин. Можеше да използва пушката като бухалка и така да ги държи на разстояние, но в този случай трябваше само да я чакат да се измори.

„Сигурно има и друг начин. — Безполезната пушка се изплъзна от ръцете ѝ. — Сигурно има нещо, което бих могла да направя. — Но какво? Те бяха повече от нея. От вида на това място ставаше ясно, че стотици пъти досега бяха наблюдавали подобни сцени. — Но не точно тази“ — помисли си тя и хвърли бърз поглед на задушаващата се Черна вдовица. Победата над момичето ѝ бе спечелила само още малко време.

„Всяка секунда, в която съм жива, е още един шанс да намеря изход.“ Наблюдаваше ги как приближават изпадналото в безсъзнание момиче, пристъпвайки странично, без да се поколебаят дори за миг, безшумни и неумолими, излъчващи онази задушна миризма на горещ терпентин и смола, примесена с вонята на прегазено животно — толкова силна, сякаш самата тя ги съединяваше като низ от мъниста на жилава корда.

Така да бъде, тя прие, че няма къде да избяга. Дори да си плюеше на петите, снегът извън този участък щеше да е твърде дълбок. Дали би могла да ги изненада, както бе сторила с Черната вдовица? Да предприеме нещо неочаквано? Да, този план би могъл да проработи, особено ако намереше някакво оръжие… само че какво? „Хайде, мисли!“ Тя отстъпи бързо назад, притискайки гръб в онова, което бе останало от пирамидата, докато Променените бяха стеснили толкова кръга около нея, че Вълка спокойно можеше да се протегне и да хване ръката ѝ.

Но преди това трябваше само да пусне на земята ножа на Черната вдовица.

Кръвта ѝ се вледени. Притиснала бедра към рухналата камара от замръзнала кръв и кости, тя полагаше усилия да не потръпне, докато Вълка я измерваше с поглед. Внезапно ноздрите му се разшириха и той пое дъх настойчиво и дълбоко, вдишвайки миризмата ѝ. Миг по-късно неестествено розовият връх на езика му се подаде между устните, облизвайки ги с бавно и чувствено движение.

„О, боже.“ Вълка предвкусваше угощението, изпробваше аромата ѝ, както змията изучава въздуха. Тя стрелна поглед към другите. Всички до един стояха с отворени усти, облизваха се и я поглъщаха с очи. Напиращият писък замря в гърлото ѝ и тя усети как дишането ѝ се учестява.

„Престани — положи усилия да се овладее. — Те искат точно това; искат да се паникьосаш; не губи присъствие на духа, недей.“