Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Добре - въздъхна мама, - не е нужно да казвате нищо.

- Кой, аз ли? - възкликнахме едновременно с Джони, което наистина бе много забавно.

- На всички ни е тежко - рече майка ми. - Мат, радвам се, че ще работиш в пощата. Джони, Миранда, правете каквото искате. Вече не ме интересува.

Една част от мен почти искаше да повярва, че го казва сериозно. Но другата, по-голямата беше изплашена, че наистина го мисли.

24 октомври

Тази сутрин температурата е минус осем градуса, което напоследък може да се сметне за „гореща вълна“. Ако се втренчиш по-упорито в небето, можеш почти да различиш слънцето.

- Циганско лято - каза мама, когато термометърът стигна минус два градуса. - Не, говоря сериозно.

Ако пепелта не беше толкова гъста, това щеше да е циганско лято.

Ние държахме термостата на десет градуса, така че винаги беше студено. Помислих, че може никога да не се затопли повече от това.

- Отивам да се пързалям - заявих. - Езерото е замръзнало вече от месец. Мамо, кънките ти още ли са в дрешника?

- Предполагам - отговори тя. - Бъди внимателна, Миранда. Не бива да рискуваш ледът да се пропука.

- Няма - отвърнах, но бях толкова развълнувана, че не ме бе грижа какво ми казва.

Двете с нея носим почти един и същ номер обувки и знаех, че кънките й ще ми станат. Качих се горе и бързо ги намерих. Бях забравила колко са красиви зимните кънки.

Не съм била на езерото Милър, откакто престанах да плувам. Прекарвах доста време в гората около къщата ни, но от месеци не бях ходила по-надалече. Пътеката беше покрита с изсъхнали листа, но не ми беше трудно да я следвам.

Странно колко тихо беше всичко наоколо. Вече бях свикнала с тишината. Нямаше телевизия, компютри, коли, никакъв шум. Но за пръв път забелязвах колко е тихо в гората. Нямаше птици. Нито насекоми. Никакви катерички не шумоляха сред клоните на дърветата. Нито пък животни се разбягваха от хрущенето на листата или изпукването на някоя клонка. Сигурно всички животни бяха напуснали града. Надявам се да са ги пуснали в Канзас.

Отдалече видях, че някой вече се пързаля по замръзналата повърхност на езерото. В гърдите ми се надигна вълнение. За един напълно абсурден миг си помислих, че е Дан.

Но когато приближих, видях, че който и да беше, той определено знаеше как да се пързаля. Направо пробягах останалото разстояние до езерото, за да се уверя, че съм права, че наистина непознатият беше Брандън Ерлих.

Той беше.

- Ти си жив - промълвих, докато младежът се покланяше на ръкопляскането ми.

- Аз съм жив, но четворният ми скок определено не е - отвърна Брандън.

- Всички мислехме, че си мъртъв - казах. - Искам да кажа, че феновете ти смятаха така. Нали беше на тренировки в Калифорния? Така и не чухме нищо за теб.

- Бях на турне - обясни момчето. - Бяхме в безопасност в Индианаполис. Отне ми доста време, докато се свържа с родителите ми, а още повече - да стигна до тук. Но вече минаха няколко месеца, откакто се върнах. Ти също ли се пързаляш?

Сведох несъзнателно поглед към кънките на мама.

- Преди се пързалях. Ходех на уроци при госпожа Дейли.

- Наистина ли? - вдигна вежди той. - Тя беше първият ми треньор.

- Зная. Понякога ни разказваше за теб. Всички ти се възхищавахме и бяхме най-запалените ти почитатели. Обзалагам се, че щеше да спечелиш медал на Олимпиадата.

Брандън се ухили.

- Мама все още смята, че ще стане. Сякаш през февруари изведнъж всичко ще се оправи. А ти беше ли добра? Участвала ли си в състезания?

- Малко. На средно ниво. Бях усвоила двойните аксели и работех върху тройните, обаче си счупих глезена. Дори не беше по време на тренировка. Просто един тъп инцидент. След това започнах да плувам.

- Плуване - промълви Брандън. - Загинала форма на изкуство. Сложи си кънките. Да видим какво умееш.

- Те са на майка ми - осведомих го. - От много време не съм се качвала на леда. - Чувствах се странно да завързвам кънките си под погледа на фигуриста.

- Не се опитвай да скачаш - посъветва ме той. -Само се пързаляй. Да видим как вземаш завоите.

И така, аз се плъзнах по леда, а той се пързаляше до мен. Отначало бях несигурна и залитах, но постепенно станах по-уверена и не след дълго вече ми се струваше съвсем естествено да карам кънки на леда.

- Не е зле - заключи той. - Предполагам, че госпожа Дейли е съжалявала, когато си престанала да тренираш.

Бях забравила колко е прекрасно да се пързаляш, да се носиш по леда. Не исках да спра. Но след няколко минути ми стана трудно да дишам.