Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Няма да умрем - рече Мат.

- Не можеш да си сигурен - отсече по-малкият ми брат. - Ами ако Луната падне върху Земята?

- Тогава няма значение къде ще сме, защото при всички случаи ще умрем - оптимистично заключи Мат. - Тук имаме най-добри шансове да оцелеем. Това не се случва само в Пенсилвания, Джони. Така е по целия свят. Тук имаме покрив над главите си, отопление, вода, храна... Колко дълго, мислиш, ще оцелеем, ако тръгнем да обикаляме страната на велосипеди?

- Татко има бензин - изтъкна Джони. - И ние бихме могли да се снабдим.

- Той го е купил на черния пазар - осведоми го Мат. - Има връзки, но досега и неговият бензин сигурно е свършил.

- Черният пазар? - попитах.

Брат ми ме погледна така, сякаш съм малоумно дете.

- А ти откъде си мислиш, че се е снабдил с онази храна? Нали не смяташ, че се търкаля свободно по улиците и чака само да я вземеш?

- Мама знае ли? - продължих да разпитвам.

Мат сви рамене.

- Двамата с татко говорихме, докато сякохме дърва в гората. Не зная дали го е обсъждал с мама. Вероятно не й е казал. Наясно си, че тя е по-щастлива, като не знае някои неща.

Известно ми беше, но не подозирах, че и Мат е наясно с това.

- Значи, сме закопчани тук? - попита Джони.

- Боя се, че е така - кимна Мат. - Но нещата може да се оправят. Може би не веднага, но ще се справим.

Това беше отговорът на мама за всичко. Дръж се и чакай, докато нещата не станат по-добри. Казано от Мат не ми прозвуча особено утешително.

Ала знаех, че е прав относно оставането ни тук. Все едно светът се беше завърнал в предколумбовата епоха. Хората заминаваха и никой повече не чуваше нищо за тях. Сякаш бяха заличени от лицето на земята.

А ние бяхме заедно. Докато можехме да разчитаме един на друг, всичко щеше да е наред.

6 октомври

Мама отново пише. Или поне печата на машината.

- Забравила съм колко е трудно - обясни ми тя. -Особено буквата „А“. Лявото ми кутре не е пригодено да пише на машина.

От толкова дълго не беше валяло, че бях забравила звука на дъжда. Изобщо не си го спомнях. Още по-трудно ми беше да си спомня слънцето. Дните станаха по-къси, но това нямаше значение.

Въздухът също ставаше все по-лош. Колкото по-дълго стоиш навън, толкова по-мръсен ставаш. Мама се тревожеше, че цялата тази пепел прониква в дробовете на братята ми дори и през маските за лице, но те продължаваха да ходят всеки ден в гората за дърва.

Двете с нея търкахме дрехите колкото се може по-силно, но дори и когато ги простирахме вътре в стаите, оставаха сиви. Всяка вечер се миехме, но кърпите за лице и кесиите за търкане на тяло все бяха мръсни, колкото и усилено да ги плакнехме. Същото беше и с хавлиите.

Мат каза, че щом въздухът става все по-мръсен, това означава, че още вулкани са изригнали, но нямаше как да сме сигурни. Пощата още беше отворена, но все по-малко писма пристигаха, при това със седмици или месеци закъснение, ако въобще дойдеха. Всичко би могло да се е случило през септември, но и това нямаше откъде да разберем.

Единственото хубаво нещо на пепелта беше, че напълно скриваше луната. Преди, особено във ветровити нощи, се виждаше съвсем ясно. Но сега беше напълно изчезнала. Радвам се, че повече не ми се налага да я гледам. Така можех да се преструвам, че не е там, а ако не е, може би нещата пак щяха да станат нормални.

Добре. Зная, че звучи откачено. Но въпреки това наистина се радвам, че повече не виждам луната.

1O октомври

Денят на Колумб.

В чест на празника помолих мама да ме подстриже много късо, както аз нея. Нейната коса още не бе пораснала, но вече свикнах с нея. Беше истинско мъчение да мия косата си. Никога не беше чиста, а висеше на отвратителни сплъстени кичури. Реших, че ако е къса, може да изглежда по-добре.

И така, мама отряза косата ми. Когато свърши, се погледнах в огледалото. Трябваше да събера кураж, за да не се разплача.

Успях да се сдържа да не го направя. А мама ме целуна, прегърна ме и ми каза, че съм много красива с къса коса.

- Добре, че баровете са затворени - заяви тя. - С тази коса можеш да минеш за двайсет и една годишна.

Наистина я обичам. Поне вече не се карахме.

Когато братята ми се върнаха и ме видяха, не можаха да прикрият шока си. Но Мат заяви, че изглеждам страхотно, и помоли мама да подстриже и неговата коса. И така тя се превърна във фризьор за всички ни.

Хвърлихме отрязаната коса в печката и гледахме как изчезва с пращене сред пламъците.

13 октомври

Тази сутрин е осемнайсет градуса под нулата.