Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Бог избра момента на смъртта на Меган - отвърна той. - Каква е земната причина, никога няма да узнаем. Майка й ме повика една сутрин, за да се помоля над тленните останки на момичето. Помоли ме да погреба дъщеря й в техния заден двор, но земята беше замръзнала и знаех, че няма да се справя сам. Дойдох в църквата, за да помоля за помощ, и когато се върнахме в къщата, намерих госпожа Уейн обесена.

- О, господи! - прошепнах.

- Предполагам, че тя е смятала, че така ще ги погребем заедно - продължи преподобният Маршал. - Но разбира се, ние не можехме да се докосваме до нечистите й останки. Донесохме Меган тук и я погребахме в църковния двор. Можеш да отидеш да се сбогуваш с нея.

Отдавна се бях сбогувала с приятелката ми. И нито секунда повече не можех да понеса компанията на този човек. Промърморих, че няма нужда, и се обърнах, за да си вървя. Но в същия миг осъзнах, че нещо ме гложди. Извърнах се отново и се втренчих в свещеника.

Преподобният Маршал никога не е бил пълен и сега не беше. Но не беше и отслабнал.

- Вие се храните - процедих. - Докато енориашите ви гладуват, вие се храните. Карате ли ги да ви дават храната си?

- Моите енориаши ми носят храна по свое желание - отвърна той. - Аз просто приемам това, което ми дават.

- Вие сте презрян нещастник! - заявих и не зная кой от двама ни беше по-изненадан, че употребих думата „презрян“. - Не вярвам в ада, затова няма да кажа, че се надявам да се озовете там. Надявам се да останете последният жив човек на земята. Надявам се целият свят да умре преди вас и вие да останете сам-самичък тук, здрав, добре нахранен и сам. Тогава ще разберете какво е чувствала госпожа Уейн. Тогава ще разберете какво наистина означава „нечист“.

- Ще се моля за теб - рече той. - Както Меган би искала да направя.

- Не си правете труда. Не искам никакви услуги от вашия Бог.

Предполагам, че отвън са ме чули, защото в кабинета влязоха двама мъже, за да ме изведат. Не се възпротивих. Всъщност нямах търпение да се махна.

Отидох с велосипеда до дома на приятелката ми. Входната врата беше широко отворена. Къщата беше толкова студена, че виждах дъха си.

Боях се да не се натъкна на майката на Меган, но бяха отнесли трупа й. Разбира се, сградата беше претърсена, но това не беше изненада. Когато някой дом бе изоставен, хората идваха и отнасяха всичко, което можеше да им потрябва.

Отидох в стаята на Меган. Леглото й все още беше там. Седнах на него и се замислих за времето, когато станахме приятелки. Припомних си разправиите ни, как ходехме заедно на кино и онези глупави научни реферати, по които работехме заедно в седми клас. Замислих се за Беки - как Меган, Сами и аз ходехме да я посещаваме и как все се смеехме, въпреки че приятелката ни беше толкова болна, а ние бяхме безкрайно уплашени. Седях на леглото на Меган, докато усетих, че повече не мога да издържа.

Когато се прибрах у дома, отидох направо в килера и затворих вратата. Предполагам, че мама не се притесняваше, че ще изям нещо, защото ме остави сама там, докато не стана време да вземе продуктите за вечерята.

Повдигаше ми се от вида на храната. Но си изядох полагаемото. Гладът беше начинът на Меган да се справи, не моят.

Аз ще живея. Ние ще живеем. Не искам моята майка да преживее това, което беше преживяла госпожа Уейн. Сега моето съществуване е единственият ми дар за нея, но мисля, че й стигаше.

18 октомври

Миналата нощ сънувах Меган.

Влязох в класната стая и осъзнах, че това е класната ни стая от седми клас. Там беше Меган и говореше с Беки.

Смутих се.

- Това раят ли е? - попитах.

Мразех седми клас и самата мисъл, че това е раят, беше разстройваща.

Меган се засмя.

- Това е адът - отвърна. - Още ли не можеш да ги различаваш?

Тогава се събудих. Беше странно да спя в кухнята заедно с мама. Имах чувството, че тя знае какво сънувам, сякаш вече нямам свои скрити мисли.

Но майка ми спеше. Предполагам, че сънуваше свои сънища.

21 октомври

Днес Мат се върна от пощата и каза, че ако няма доброволци, ще трябва да я затворят. Така че той пожелал да работи там всеки петък.

- Защо ще го правиш? - попита Джони. - И без това няма да има новини от татко.

- Не сме сигурни за това - възрази мама. - Мисля, че идеята да работи в пощата е добра. Всички би трябвало да работим повече. Не е хубаво само да стоим и нищо да не правим. Трябва да излизаме навън, да правим неща с други хора. Нуждаем се от причина, за да живеем.

Завъртях очи. Аз събирам подпалки и посещавам госпожа Несбит, пера дрехите, чистя тоалетната на Хортън. Искам да кажа, че това е животът ми сега. Да седя в кухнята заедно със съседката, докато двете мълчим, е най-вълнуващата част от деня ми.