Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- Добре ли си? - попита ме той. - Пазачите изтормозиха ли те?

- Добре съм - промърморих.

Обаче истината беше, че копнеех за горещ душ, за да отмия от себе си цялото преживяване. Не спирах да мисля какво удоволствие доставяше на Дуейн моето нещастие. Още изпитвах желание да го убия, ако имах възможност.

Но не споделих мислите си с брат ми. Нямаше защо да слуша подобни неща. Влязохме вътре и заварихме Питър да преглежда глезена на мама.

- Много лошо изкълчване - каза той, - но няма нищо счупено. Няма да има нужда да се гипсира. -Извади от лекарската си чанта еластичен бинт и превърза стегнато крака й. - Поне една седмица не бива да се изкачваш по стълбите - предупреди я. -Остани тук. Мат, ние с теб ще донесем матрака на майка ти тук долу. Лора, можеш да ставаш, за да се храниш и за да ходиш до тоалетната, но нищо повече. Дръж крака си нависоко, когато седиш. Натоварвай го, колкото се може по-малко. Предполагам, че нямате бастун?

- Има един на тавана - отвърна мама.

- Ще го донеса - заяви Джони, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

Докато го нямаше, Питър извади няколко хирургически маски и ни ги даде.

- Заради въздуха - поясни почти извинително. -Напоследък имахме много случаи на астматични пристъпи. Не е зле да ги носите, когато излизате навън.

- Благодаря ти - промълви майка ми. - Мат, ще си слагаш маска, когато отиваш да сечеш дърва. Разбра ли?

- Да, мамо - кимна той и побърза да си сложи една. - Мама винаги е искала да стана лекар - поясни и всички се засмяхме насила.

Джони се върна с бастуна. Докторът го огледа и го провъзгласи за годен. През следващите десет дни мама не биваше да ходи никъде без него. А поне две седмици не можеше да излиза от къщи. Питър каза, че ще опита да дойде поне един или два пъти, за да провери как е.

След това с Мат се качиха горе, за да домъкнат матрака на мама. Аз донесох чаршафи, одеяла и възглавници. Джони премести мебелите в стаята, за да освободи място за матрака. Тъй като печката с дърва гореше и беше светло и топло, стаята изглеждаше почти весела и уютна.

- Срам ме е, че съм такава глупачка — въздъхна мама. - Създавам допълнителни тревоги за вас. И за Питър. Зная колко си зает. Нямам думи, с които да изразя благодарността си, че дойде.

- О, Лора - промълви той и поклати глава.

Осъзнах, че ако нещата бяха нормални, през последните четири месеца двамата щяха да излизат редовно на обичайните срещи. И мама щеше да бъде щастлива.

Тя предложи на доктора да остане за вечеря, но той отвърна, че трябва да се връща в болницата. Работели на безумни смени - 16 часа работа и 8 почивка, защото персоналът повече нямал сили да издържа. Наисти на не можел да си позволи да отсъства по-дълго.

- Но ще дойда пак - рече той. - Обещавам. И искам ти да обещаеш, че няма да стъпваш на този крак, за да може сам да заздравее. Не е нужно да куцаш повече oт необходимото.

- Обещавам - усмихна му се мама.

Питър се наведе и я целуна. После излезе и чухме шума от двигателя на колата му. Какъв странен звук!

- Съжалявам - обърна се мама към всички ни. -Зная, че това е допълнително бреме за вас.

- Не се тревожи за това, мамо - успокои я Мат. -Искаме само да изпълняваш съветите на Питър, за да оздравееш напълно.

- Аз ще се погрижа за вечерята - обявих. - Не се притеснявай, мамо!

- Не се тревожа за нищо - каза тя. - Сигурна съм, че ще направите всичко необходимо, просто ми се щеше да ви помогна.

Зная, че през следващите две седмици трябва да бъда още по-силна. Повече никакво хленчене, никакви заяждания и кавги. Ще правя всичко, което ми каже мама, няма да възразявам, нито да се оплаквам. Мога да го направя.

Но в този миг се чувствах толкова слаба, така безпомощна. Изпитвах единствено страх, отчаяние и ужасяващото желание да бъда някъде другаде. Казвах си, че е от глада, но знаех, че беше лъжа.

Докато мама беше добре, можех да се заблуждавам, че всичко ще е наред. Но макар да разбирах, че тя би могла да падне и по всяко време да си изкълчи глезена, в момента имах чувството, че това е началото на края.

И така, докато Мат и Джони се суетяха около мама, за да я настанят по-удобно, аз се измъкнах и се качих в стаята си, за да запиша всички тези неща, които не можех да им кажа.

Мислех за татко и за вероятността никога повече да не го видя. Мислех за Лиза и се чудех дали тя и бебето ще бъдат добре, ще разбера ли някога дали имам братче, или сестриче. Мислех за баба и се питах дали е жива.

Плаках и удрях възглавницата си с юмруци, като си представях, че е Дуейн, а когато се успокоих достатъчно, написах всичко това.