Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Другият вариант бил да карат до Оклахома и от там да се доберат до Колорадо. Но нямали достатъчно бензин, а според слуховете положението в Оклахома било също толкова зле, че дори и по-тежко, но все още го обмисляли. Лиза била решила на всяка цена да стигне при родителите си.

Температурата била 4 градуса и двамата били в лагер за бежанци. Нямало отопление, нито храна, ограничено количество вода. Позволили им да останат в лагера само един ден, после трябвало отново да се върнат на пътя. Ако се наложело, щели да се върнат в Мисури. Заради тамошните земетресения в щата почти нямало полиция.

Писмото свършваше с това и всички се изплашихме. Татко винаги се е старал да не се тревожим за нищо. Когато преди три години остана без работа, ни го съобщи така, сякаш винаги си е мечтал да не работи. Животът бил пълен с неочаквани възможности. Когато се затворел някой прозорец, се отваряла някоя врата.

И разбира се, за него наистина се отвори врата. Намери си работа в Спрингфийлд, срещна Лиза и докато се усетим, вече беше женен за нея и сега чакаше дете.

Само че сега не говореше за прозорци, врати и неочаквани възможности.

Това бяха първите новини от дълго време насам за това, което ставаше извън Пенсилвания. Ограничения и забрани за пътуване. Местна охрана. Лагери за бежанци. И всичко това ставаше в част от страната, където се предполагаше, че нещата са по-добре.

- Сигурна съм, че скоро ще получим друго писмо от него - заяви мама, - в което ще пише, че двамата са стигнали при родителите на Лиза и всичко е наред.

Всички знаехме, че го казва, защото така трябва.

Ако никога не получим вест от татко, никога няма да разберем какво е станало с него. Не беше съвсем изключено да успеят да се доберат до Колорадо и там положението да не е толкова ужасно, и те да са добре, както и бебето, а ние така и да не го узнаем.

Поне това си казвах. Защото не исках да мисля нещо друго.

17 септември

Излязох да събирам подпалки (беше наистина детинско да ме е страх да ходя в голямата лоша гора), а когато се върнах, заварих мама да плаче край кухненската маса.

Пуснах торбите с подпалките на пода, изтичах при нея и я прегърнах. После попитах какво е станало.

- Нищо - отвърна тя. - Мислех си за онзи мъж, който дойде, когато купихме продуктите. Каза, че жена му е бременна. Сигурно бебето вече се е родило и се замислих дали е добре, дали той, жена му и детето са добре и не зная... просто ми стана нещо и се разплаках.

- Разбирам - кимнах, защото наистина разбирах.

Понякога е по-лесно да страдаш за хора, които не познаваш, отколкото за тези, които наистина обичаш.

18 септември

Когато се върнах за брънча или късната си закуска, Мат и Джони бяха отишли в къщата на госпожа Несбит, за да я подготвят за зимата (тя отказва да се премести у дома). Тъкмо си отварях консерва с грах и моркови, когато чух тъп звук и мама извика.

Изтичах в дневната и я заварих просната на пода.

- Спънах се - простена тя. - Каква съм глупачка! Спънах се.

- Добре ли си? - попитах.

Мама поклати глава.

- Глезенът ми. Не мисля, че мога да стоя на него.

- Остани там, където си - казах, сякаш тя имаше друг избор. - Ще отида да доведа Питър.

Изтичах в гаража и изкарах велосипеда си. Никога досега не бях карала толкова бързо, както сега, докато се носех към болницата.

Но когато стигнах там, не ме пуснаха, въпреки че обясних, че е станал инцидент и сме приятели с доктор Питър. Накрая пазачът се съгласи да предаде съобщението ми.

Останах да чакам отвън. Вкъщи беше студено и бях облякла два пуловера и яке, но толкова бързах, че не се сетих да си сложа зимното палто, ръкавици и шал. Бях карала толкова бързо, че цялата бях изпотена и сега студът се усещаше още повече.

Пазачът, изглежда, не бързаше да предаде съобщението ми на Питър. Първо ме накара да го напиша, след това го прочете и накрая настоя да покажа някакъв документ за самоличност. Което, разбира се, нямаше как да стане, защото не носех такъв. В това време отчаяно го умолявах да занесе бележката ми на доктора. Проклетият пазач обаче само ми се хилеше в лицето. Помислих си, че явно бе свикнал хората да му се молят и това му харесваше.

Повдигна ми се, също както когато се тъпчех с шоколадовия чипс.

Стоях там, плачех и ми идеше да го убия. Господ да ми е на помощ, но ако можех да докопам оръжието му, щях да застрелям и него, и всеки друг, който ми пречеше да получа помощ за мама. А мъжът продължаваше да си стои там и да ми се хили.