Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

После се появи втори охранител и попита какво става. Казах му. Той не се засмя, но отсече, че не могат да помогнат с нищо.

- Това е болница - заяви той. - Лекарите не правят посещения по домовете.

Първият пазач явно мислеше, че това е някакъв бунт.

- Просто предайте съобщението ми на доктор Елиот - продължих да ги моля. - Това е всичко, което искам.

- Не можем да напускаме поста си, за да предаваме разни съобщения - отряза ме вторият мъж. - По-добре стойте тук и ако излезе някой, който ви познава, може да го помолите да предаде съобщението ви.

- Моля ви! Моля ви! Мама лежи у дома сама и наранена. Моля ви, не ме карайте още да чакам тук.

- Съжалявам, госпожице - не отстъпваше вторият пазач, - но ние също си имаме правила.

Първият охранител не престана да ми се хили.

И така, аз стоях там. От болницата излизаха хора, но никой от тях не се съгласи да се върне и да занесе на Питър бележката ми. Всички се преструваха, че не ме виждат, сякаш бях просякиня на улицата и не искаха да ми дадат пари, или се чувстваха гузни, защото не са го направили.

Стоях права, колкото можах, но накрая не издържах и седнах върху замръзналата земя. Първият пазач приближи и леко ме побутна с обувката си.

- Не може да седиш тук - рече. - Ставай или си върви!

- Съжалявам, госпожице - обади се вторият, - правилата са си правила.

Не спирах да мисля за майка ми. Чудех се дали да се върна у дома. Трудно ми беше да определя колко време е минало. Имах чувството, че са часове, но не знаех със сигурност. Джони вероятно се е върнал вкъщи. Мама му беше забранила да яде от храната в дома на госпожа Несбит, така че той сигурно се е прибрал за обяд. Поне това си казвах. Не можех да понеса мисълта, че ще се върна у дома без Питър, както и мисълта за мама, лежаща безпомощно на пода в дневната. Казах си, че брат ми се е прибрал, помогнал и е да стане, завил я е с одеяла и всичко е наред.

Не бях яла от вчера вечерта и се чувствах замаяна. Струваше ми се, че се нося над земята. Не мисля, че наистина съм изгубила съзнание, защото си спомням, че вторият пазач приближи до мен и ме вдигна.

- Не го правете, госпожице. Няма да ви помогне.

Мисля, че му благодарих. Отново застанах права, като си повтарях, че не бива да припадам, нито да плача. Молех излизащите да ми помогнат. Никой не ми обърна внимание.

Първият охранител промърмори, че ще отиде да хапне. Каза го така, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Реших, че вторият може да се съжали над мен и да ме пусне вътре, но той просто стоеше там и се правеше, че не ме вижда.

Тогава се появи Мат.

- Мама е полудяла от тревога - рече той. - Какво става тук?

- Мат? - попита вторият пазач.

- Господин Джеймс? - учуди се брат ми.

- Не знаех, че това е сестра ти - оправда се мъжът. - Влизай, но побързай. Може да си имам големи неприятности, ако Дуейн разбере какво съм направил.

Брат ми хукна към болницата.

Дуейн се върна, докато Мат беше още вътре.

- Още ли си тук? - попита той, но не му обърнах внимание.

След няколко минути отвътре излязоха Мат и Питър.

- Ще вземем колата ми - каза докторът. - Имам рамка за велосипеди.

Едва се сдържах да не избухна в сълзи. В този миг осъзнах, че нямам сили да карам до къщи.

Пътуването отне около десет минути. Бях толкова изтощена и се чувствах толкова зле, че дори не успях да се насладя на усещането да се возя в кола.

Мат ми обясни, че Джони се прибрал у дома около един часа и когато намерил мама на пода, тя била много повече разтревожена за мен, отколкото за себе си. Била съвсем сигурна, че няма счупено, но не можела да стане сама, а Джони нямал достатъчно сила, за да й помогне да се изправи. Тя го изпратила у госпожа Несбит, за да повика по-големия ми брат, който, когато се върнал, занесъл майка ни в слънчевата стая и запалил огън. После се качил на колелото и карал до болницата, за да ме намери.

Стояла съм пред болницата около три часа.

Питър дори не се опита да извини охраната. Каза, че имало множество инциденти и пациенти в достатъчно тежко състояние, че само липсвало непознати външни хора да се опитват да влязат вътре. Зная, че сигурно е прав, но не исках да го слушам. Признавам, че може да е откачено, но бях бясна, задето Мат успя да влезе, защото пазачът го познаваше, а аз не можах. Казвах си, че трябва да съм благодарна за това, че пазачът познава Мат, но благодарността беше последното, на което бях способна сега.

Питър спря на алеята за коли и отиде направо в слънчевата стая. С Мат свалихме велосипедите си от колата.