Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

- През август?

Не повярвах.

Дан кимна.

- Татко каза, че ще е истински късмет, ако зимата не започне в началото на септември. Семейството ти мислило ли е да замине?

- Баща ми и мащехата ми заминават. В момента са за няколко дни при нас, а след това потеглят на запад.

- Може би ще се засечем по пътя. Миранда, искаше ми се нещата да са различни. Искам да знаеш, че преди да се случи всичко това, много те харесвах. Събирах смелост, за да те поканя на бала в гимназията.

Замислих се колко много би означавала тази покана за мен.

- Щях да приема - уверих го. - Може би някой ден ще отидем на бал.

- Ако съм тук, да знаеш, че имаме уговорена среща. Ще се опитам да ти пиша, но не зная дали писмата ще стигнат дотук. Миранда, никога няма да те забравя. Без значение какво ще се случи, винаги ще помня теб и езерото Милър.

Целунахме се. Интересно колко много означава тази целувка за мен. Може би никога няма да целуна друго момче, не и по същия начин, по който целунах Дан.

- Трябва да се връщам - каза той. - Мама ще се чуди къде съм.

- Късмет! - пожелах му. - Надявам се, че където и да отидеш, нещата ще са по-добре.

Отново се целунахме, но този път беше бърза целувка за сбогуване. Той забърза към болницата, а аз стоях там и гледах след него.

Зная, че Дан ме смята за късметлийка, задето съм „недокосната“ от всичко, което се случва. Би бил проява на самосъжаление, ако мисля другояче. Но понякога се чудя дали внезапният ужас да разбереш, че някой, когото обичаш, е мъртъв, е много по-непоносим, отколкото да наблюдаваш как животът чезне с всеки изминал ден.

Наясно съм, че е така. Защото Дан бе изгубил сестра си, а аз, доколкото ми е известно, не съм загубили никой близък, поне не завинаги. А Дан също е свидетел на чезнещия живот, но освен това майка му едва не бе умряла.

Честно, наистина осъзнавам каква голяма късметлийка съм.

Но сърцето ми се свива от болка, задето той така и не ме покани да му бъда дама на бала през май. Поне този спомен щеше да ме крепи, ако го бе сторил. А сега нямаше никога да имам такъв спомен и не вярвам, че някога ще имам нещо толкова прекрасно, за което да си мечтая.

2 август

Какво пиршество!

Мама и Лиза опекоха хляб (използваха последното брашно). Разбира се, нямаше обичайната смесена салата (удивително е как могат да ти липсват някои неща. Кой би помислил, че ще копнея за пълна купа със салата от марули?), но мама извади консерва със зелен и една с червен боб, подправи ги със зехтин и оцет и я обяви за салата от два вида боб. За основно блюдо имахме спагети с месен сос. Разбира се, сосът беше от буркан, но не си спомням кога за последен път съм яла каквото и да е говеждо, освен в сънищата си. Зеленчуковата гарнитура се състоеше от гъби.

Питър донесе две бутилки вино - бяло и червено, тъй като не знаеше какво ще включва менюто за вечеря. Мама позволи аз и Джони да пийнем по чаша вино. Светът и без това вървеше към своя край, така че защо не.

Госпожа Несбит беше направила десерт. Беше опекла целувки от белтъци на прах и ги бе напълнила с шоколадов крем.

Вечеряхме в слънчевата стая. Разположихме се край металната сгъваема маса, застлана с хубава покривка, а от дневната донесохме столове. Майка ми запали свещи, а в печката гореше огън.

Преди мама се гордееше с готварските си умения. Винаги опитваше нови рецепти. В някогашния свят никога не би поднесла готов сос или гъби от консерва. Но тази вечер беше толкова развълнувана и горда. Всички аплодирахме десерта на госпожа Несбит.

Дали се дължеше на уханието на прясно изпечения хляб, на виното или на това, че изобщо имахме храна, но всички прекарахме чудесна вечер. Аз се притеснявах от срещата между Питър и татко, но двамата се справиха с лекота, също като Лиза и мама, сякаш бяха стари приятели и това, да вечерят заедно, бе най-нормалното нещо на земята.

Разговаряхме. Шегувахме се. Наслаждавахме се на компанията си.

След вечерята с Мат раздигнахме масата. Никой не искаше вечерта да свършва, затова останахме да седим около трапезата.

Не си спомням за какво говорихме, но не е било нещо твърде сериозно, защото през цялата вечер не сме говорили за сериозни неща (дори Питър нито веднъж не спомена за болести и смърт), когато Джони изведнъж попита:

- Всички ли ще умрем?

- Хайде, стига - засмя се мама, - не съм чак толкова лоша готвачка.

- Не, говоря сериозно - настоя по-малкият ми брат. - Всички ли ще умрем?

Родителите ни се спогледаха.

- Не и в близко бъдеще - заяви Мат. - Имаме храна и отопление. Ще се справим.