Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Накрая той стана и отиде при Лиза. Поседях на верандата още малко, замислена за бебета и пеперуди и това, какъв ще бъде остатъкът от живота ми. Когато вече не остана за какво да мисля, влязох вътре и останах заслушана още известно време в тишината.

4 август

Баща ми и Лиза си тръгнаха тази сутрин.

Станахме заедно с тях и закусихме. Мама откри бурканче с конфитюр от ягоди и използва последния хляб. Ние пихме компот от праскови и портокалов сок на прах. Татко и мама пиха кафе, а Лиза - чай.

Татко прегърна всички ни и ни целуна за довиждане. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се вкопча отчаяно в него. Знаехме, че може никога повече да не се видим.

Той обеща, че ще ни пише при всяка възможност и ще ни осведоми как е баба.

Когато се качиха в колата, Лиза заяви, че тя ще шофира. Баща ми плачеше толкова силно, че не можеше да кара.

6 август

Тази сутрин се събудих с мисълта, че повече никога няма да видя Сами. Нито пък Дан.

Толкова съм изплашена, че никога вече няма да видя и татко.

Не зная как ще оцелея, ако никога вече не видя слънчевата светлина.

7 август

Преди вечеря отидох в стаята на Мат. Исках да проверя дали има книги от библиотеката, за да ги върна утре.

Но докато търсех книгите, брат ми влезе.

- Какво, по дяволите, правиш в моята стая? - извика той.

Така се стреснах, че се вцепених.

-Пo цял ден сека дървета - продължи Мат. – Уморен съм,мръсен съм, гладен съм и през всяка проклета минута трябва да бъда все с Джони, и се кълна, че ще убия баща ни, защото не остана тук, за да се грижи за нас.

- Съ-съжалявам - заекнах.

- Да, и аз. Но няма полза от много извинения.

9 август

Всички сме изпаднали в паника. Човек би могъл да си помисли, че като имаме толкова запаси от храна, би трябвало да сме по-радостни, но съвсем не изглеждаме така.

Забелязах, че мама отново пропусна закуската. През последните два дни не я видях и да обядва. Мат по цели дни само дървета сече, затова си мисля, че и той не обядва. Напоследък с него почти не може да се разговаря.

Никой не ми казва какво да правя, но мисля, че ще е по-добре отново да се върна към режима на комбинираната закуска и обяд, или брънч 5.

Плаши ме това, че мама яде вече по-малко, макар че още имаме храна в къщата. Това би трябвало да означава, че тя не вярва, че това, което татко донесе (заедно с онези наши запаси, които бяхме складирали отпреди идването му), ще ни помогнае да оцелеем достатъчно дълго.

Трябва да се измисли нещо, което да върне този свят в релсите на нормалното. Вече не помня кога за последен път ни бяха пускали електричеството, дори и за няколко минути посред нощ. Мама се старае поне един от нас всеки ден да слиза в града, за да проверяваме дали има някакви вести в пощата (която напоследък се превърна в новинарски център на нашата общност) или дали ще се раздават храни, но все се връщаме с празни ръце у дома.

Освен това стана по-студено. Температурата не се вдигна над шестнайсет градуса.

11 август

Падна първата слана. Беше много малка, но въпреки това ни разтревожи.

- Защо още сме тук? - попита ме Джони тази сутрин. - Другите заминават на юг.

- Не всички заминават - възразих най-вече защото въпросът му ме изнерви.

Брат ми никога не е бил много разговорлив, но като се върна от лагера, ми се стори още по-мълчалив от обичайното. Сякаш тази история го бе състарили преждевременно, преди да има шанса да си поживее като тийнейджър.

- Повечето от децата в лагера ми разказаха, че техните семейства се готвят да се местят - продължи той. - А и лагерът беше запълнен само наполовина. Вчера в града налетях на Арън и той ми съобщи, че много от учениците вече са заминали, защото упорито се говори за затваряне на някои училища.

- Арън не е от тези, на които може много да се вярва - отбелязах.

- Но баща му е в училищния съвет - припомни ми Джони.

- Добре, значи, може да му се вярва. Но ние няма да ходим никъде и за теб ще е по-добре да не говориш с мама за това.

- А ти мислиш ли, че трябва да заминем? - не спираше да ме разпитва брат ми.

Усещането беше странно, защото той внезапно ми прозвуча точно като мен, когато попитах Мат за нещо подобно.

-Нe можем да оставим госпожа Несбит – обясних му. - А дори и да се качим в колата, за да отидем някъде другаде, без да знаем кога ще се установим, какво ще правим, ако там няма храна, нито къде да живеем? Някои хора го правят, но не мисля, че мама ще го стори.