Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Поех към общината. Беше на две пресечки от пощата. Погледнах часовника си и видях, че остава половин час, преди да затворят, при условие че изобщо е отворено.

Но когато стигнах, вратата бе открехната и чух гласове.

- Ехо? - извиках, горда от себе си, че си спомних думата.

- Влезте — обади се някакъв мъж.

Вратата се отвори широко и той ми махна да вляза.

- Здравейте - промълвих, все едно това беше най-нормалното нещо на земята. - Аз съм Миранда Еванс. Живея на Хауъл Бридж Роуд.

- Добре - кимна човекът. - Влизайте. Аз съм кметът Форд, а това е Том Дануърт. Приятно ми е да се запознаем.

- На мен също - отвърнах, опитвайки се да повярвам, че всичко не е само сън.

- Дошли сте тук, за да получите дажбата си храна? - попита кметът Форд.

- Храна? - попитах. - Мога да получа храна?

Сигурно сънувах.

- Виждаш ли? - рече господин Дануърт. - Ето защо не идват да си получат дажбите. Никой не знае.

- Около Хауъл Бридж Роуд умряха много хора -отбеляза кметът. - Няма смисъл да се ходи там. Колко души са останали в семейството ти, Миранда?

- Четирима - отвърнах. - Мама и двамата ми братя бяха болни от грип, но оцеляха. Може ли да им занеса храна?

- Нуждаем се от свидетели, които да потвърдят, че са живи - рече кметът. - Но всеки има право по една торба с провизии на седмица. Това са разпорежданията и ние ги изпълняваме.

- Програмата действа вече две седмици - обади се господин Дануърт. - Така че на тази млада дама се полагат поне четири торби.

Ако всичко това бе сън, не исках да се събудя.

- Ето какво - поде кметът. - Почакай, докато свърши работното време на офиса, и двамата с Том ще те закараме у вас със снегомобила. Ти и полагащите ти се четири торби. Ще проверим историята ти и ако казваш истината, следващия понеделник ще изпратим някого у вас с храна за останалите ти близки. Понеделник е ден за доставки. Как ти се струва?

- Не мога повярвам - промълвих. - Истинска храна?

Кметът се засмя.

- Е, не е изискана кухня. Не е и това, с което сме свикнали в „Макдоналдс“. Консерви и кутии. Но никой досега не се е оплакал.

Не знаех какво да кажа. Просто пристъпих към него и го прегърнах.

- Кожа и кости - каза той на господин Дануърт. -Предполагам, че е дошла точно навреме.

Изчакахме още петнайсет минути, но никой не дойде. Накрая кметът каза на господин Дануърт да вземе четири торби от склада и да ги занесе в снегомобила.

Нямах търпение да видя какво има в торбите, но знаех, че така само ще се забавим. Освен това какво значение имаше? Беше храна. Цяла седмица нямаше да гладуваме.

Това, което на идване ми бе отнело три часа, със снегомобила се оказа двайсетминутно пътуване. Имах чувството, че летя, докато гледах къщите, покрай които преминавахме със свистене.

Господин Дануърт спря снегомобила точно пред слънчевата стая. Шумът очевидно ги беше стреснал, защото, когато почуках, всички стояха до вратата.

- Е, явно си ни казала истината - заключи господин Дануърт. - Съвсем ясно виждам тук трима души и определено изглеждат много гладни.

- Ще ви помогна да внесем торбите - рекох.

Беше невероятно важно за мен да го направя - аз да внеса храната, която щеше да ни спаси.

- Съвсем справедливо - кимна кметът. - Но нека ти помогна.

В крайна сметка той взе три торби, а аз - една, но нямаше значение. След това подаде на мама един лист, където пишеше, че й се полагат хранителни провизии за четирима.

- Ще дойдем пак в понеделник - обеща господин Форд. - Не мога да гарантирам, че ще получите дванайсетте торби, които ви се полагат, но ще имате поне седем: три за тази седмица и четири за следващата. След това ще можете да разчитате на четири торби за всеки от вас, докато не се получи друго разпореждане.

Мама плачеше. Мат успя да стисне ръката на господин Дануърт и да му благодари. Джони беше твърде зает да рови в торбите, да вади пакетите, консервите и кутиите и да ни ги подава, за да ги видим.

- Пазете се - рече господин Дануърт. - Най-лошото мина. Щом сте стигнали дотук, ще оцелеете до края.

- Може ли с тази да вечеряме? - попита Джони, след като господин Дануърт си тръгна. - Моля те, мамо. Само веднъж?

Тя изтри сълзите си, пое дълбоко дъх и се усмихна.

- Тази вечер всички ще ядем. И утре, и в неделя.

За вечеря имахме сардини, гъби и ориз. А за десерт (десерт!) - сушени плодове.

Докато се хранехме, токът дойде за втори път през този ден.

Може и да беше рай за глупаци, но все пак си беше рай.

18 март

Токът дойде, докато се гощавахме с пиле с грах, леща и моркови.