Но си представих пицарията и татко, който ми казва, че това не е раят. Ако имаше писмо, трябваше да го зная. Смъртта можеше да почака още няколко часа.
Почувствах се много по-добре, когато стигнах до място, откъдето пак можех да вървя. Вече цялата бях мокра и замръзвах от студ, но възможността да стоя изправена на крака върна част от самочувствието ми и волята да стигна до крайната цел. Отново се усещах човешко същество и това възвърна мъничко от силата ми.
Едно от най-плашещите неща бе да видя от колко малко къщи се издигаше дим от комините. Не бих могла да потропам на вратите им и да им кажа: „Спасете ме, нахранете ме, нахранете семейството ми“, защото просто щяха да ме изхвърлят. Ние бихме сторили същото, ако почукат на нашата врата.
Но да видя толкова много къщи без признаци на живот... Доколкото знаех, някои хора бяха заминали, докато все още беше възможно. Но други навярно бяха измрели от студ или глад.
Ние все още бяхме живи - мама, Мат, Джони и аз. И след мен оставаха моите дневници. Хората щяха да знаят, че съм живяла, а това означаваше много.
Колкото повече приближавах към града, толкова по-лесно ставаше да вървя. Но колкото повече приближавах, толкова по-малко признаци на живот виждах.
Беше логично. Хората тук живееха по-близо един до друг, така че бяха разчистили снега, поне в началото. Но тук беше по-малко вероятно да имат печки с дърва и сигурно бяха измрели от студ. А и колкото по-близо бяха един до друг, толкова по-бързо се е разпространил грипът. Нашата изолация ни бе спасила, беше ни дала седмици, дори може би месеци живот.
Когато наближих пощата, все повече се изпълвах с увереност, че ще мога да се върна у дома. Знаех, че е лудост, че тогава трябваше да се изкачвам нагоре по хълма, а вече не ми бяха останали сили, за да извървя обратния път. Все пак едно беше да се избутваш надолу по стръмното, но да се изкачваш нагоре щеше да е почти невъзможно. Сърцето ми нямаше да издържи и навярно щях да умра на няколко километра от къщи.
Но не ми пукаше. Бях стигнала до града, каквато бе целта ми. Ще отида в пощата и ще намеря писмо от татко, в което ще пише, че той, Лиза и бебето са добре. Тогава нямаше да има значение къде ще умра или как. Джони щеше да живее, както и Рейчъл, а това бе най-важното.
Беше странно да стоиш насред главната улица на града, да не виждаш и да не чуваш нищо, да не помирисваш нищо, освен зловонния дъх на смъртта. Видях трупове на кучета и котки, домашни любимци, които стопаните им бяха изоставили и които не са могли да оцелеят без храна в студа. Наведох се и взех един труп на животно, за да видя дали е останало някакво месо, но малкото останало по скелета бе твърде замръзнало, за да се отдели. Захвърлих го върху покритата със сняг улица, изпълнена с облекчение, че не видях човешки трупове.
Когато стигнах до пощата, видях, че е пълно мъртвило.
Изпитах такова отчаяние. Навярно не бе отваряно след последния ден, когато Мат бе работил тук. Всякакви фантазии, че напуснах слънчевата стая, за да намеря писмо от татко, се изпариха.
Бях дошла в града, за да умра. Нямаше смисъл да се връщам у дома, да принуждавам останалите да станат свидетели на неизбежния ми край.
Отпуснах се на земята, какъв беше смисълът? Защо изобщо трябваше да се опитвам да се връщам? Най-доброто, което можех да сторя, е да остана там, където бях, и да чакам студът да ме убие. Госпожа Несбит знаеше как да умре. Нима не можах да се поуча от нея?
Но тогава пред погледа ми се мярна нещо жълто. От толкова отдавна светът ми се състоеше единствено от отсенки на сивото, че очите ме заболяха от жълтия цвят.
Но наистина имаше нещо жълто. Спомнях си жълтото като цвета на слънцето. За последен път видях слънце през юли. Тогава очите ме боляха да гледам право в него и сега отново ме заболяха при този проблясък на жълтото.
Не беше слънцето. Засмях на себе си, задето помислих, че може да е то. Беше лист хартия, понесен от вятъра.
Но беше жълт. Трябваше да го взема.
Насилих се да стана и да стигна листа. Той ме мамеше с безгрижния си танц, но аз го надхитрих и с цялата ми останала сила го настъпих с крак. Наведох се и усетих как светът се завъртя около мен, но го сграбчих и се изправих. Само да го държа в ръцете си бе вълнуващо. Върху него имаше написано нещо. Това беше съобщение. Някой по някое време бе написал нещо и сега щях да узная какво беше.
КМЕТСТВОТО Е ОТВОРЕНО ВСЕКИ ПЕТЪК
ОТ 2 ДО 4 СЛЕДОБЕД
Нямаше дата и нямаше как да зная кога е бил залепен листът, нито защо. Но написаното ми казваше къде да отида. Нямаше какво да губя. Всички мечти, които бях имала, умряха, след като видях затворената поща. Така че нямаше значение дори и кметството да е затворено.
Читать дальше