Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

По мое настояване (и много се гордея, че спечелих спора) оставихме прозореца без шперплат. Повечето от снега по прозорците на тавана се е стопил, така че сега в стаята влиза повече светлина. Не мисля, че качеството на въздуха е по-добро, но дните са станали по-дълги.

Има много неща, за които да се притеснявам, но съм си дала почивка. Ще се тревожа следващата седмица.

12 февруари

Когато тази сутрин се върнах след ските, намерих мама да пържи нещо в един тиган.

Ухаеше божествено. Толкова отдавна не сме яли пресни зеленчуци, а и нямаше смисъл да се пържи консервиран спанак или зелен боб. Направо подскачахме от вълнение, когато тя сервира обяда. Не можех да преценя какво ядем. Приличаше на лук, но вкусът беше малко по-горчив.

- Какво е това? - попитахме всички.

- Луковици на лалета - отвърна мама. - Отскубнах ги миналото лято, преди земята да замръзне. Запазих ги за специален случай. - Всички спряхме да дъвчем. Все едно ни беше поднесла задушено от Хортън. -Хайде, стига! - засмя се тя. - Няма да сме първите хора, които ядат луковици на лалета.

Успокояваща мисъл, която в съчетание с глада, ни накара да продължим.

14 февруари

Денят на свети Валентин.

Чудя се къде ли е Дан.

Където и да е, едва ли мисли за мен.

Тази сутрин останах вкъщи. Казах, че не искам да ходя никъде, защото книгата, която чета, е много интересна, но разбира се, това беше лъжа.

15 февруари

Мат изкачи първите шест стъпала.

Всички се преструвахме, че не е кой знае какво.

18 февруари

Обядвахме, сетне двамата с Джони излязохме навън, докато той караше ски. Мислех, че никога няма да се умори, но след половин час брат ми бе готов да се прибираме. Може би следващата седмица мама ще му позволи да излиза сам.

Върнахме се заедно в къщата. Изтичах вътре, извадих зимните кънки, взех ските, обувките и щеките от Джони и казах, че след два часа ще се прибера.

И после направих това, което досега никой спортист не е правил. Спечелих два олимпийски златни медала в два различни спорта в един и същ следобед.

Първо победих на бягане със ски. Изминах разстоянието от къщи до езерото Милър толкова бързо, че не видях нито един от съперниците си.

Но това беше само за загрявка. Когато стигнах до там, изпълних цялата си златна олимпийска програма. Чувах как хиляди възторжени почитатели аплодират всяко мое движение. Моите кръстоски, мохок 11, спирали, пируети. Зашеметяващият ми тулуп. Моят елемент „Ина Бауер“. Брилянтна хореография, перфектно съчетание на артистичност и сложност.

Леденото поле се покри с цветя и плюшени мечета. Телевизионните коментатори задъхано обявиха, че за тях е огромна чест да гледат на живо подобно представление. Аз изтрих една или две сълзи и изпратих въздушни целувки. Всичките ми съперници дойдоха да ме поздравят като фигуристката на века. Стоях гордо на подиума, докато се вдигаше американското знаме. Усмихнах се и пригласях на химна „Знаме, обсипано със звезди“.

Любимката на Америка. Най-великата спортистка в американската история. И бъдещата носителка на осем златни медала по плуване в следващите Летни олимпийски игри.

- Добре ли прекара? - попита мама, когато се върнах от езерото.

- Както никога досега - отвърнах.

20 февруари

- Джони, защо не вечеряш? - попита го мама тази вечер.

- Не съм гладен - измърмори той.

За трети пореден ден не беше гладен за вечеря.

Предполагам, че е ходил в килера, когато никой не го е гледал, и вече е разбрал това, което останалите знаем отдавна.

Чудя се дали е забелязал, че мама почти не яде.

22 февруари

Бяхме заспали, когато внезапно ни събудиха шумове. Шумове и светлина.

Мисля, че всички се събудихме объркани. Единствените звуци, които по принцип чувахме, бяха нашите гласове и вятърът. А светлината обикновено идваше от печката, свещите, газените лампи, фенерчетата.

Но това бе различен шум, различна светлина.

Мат пръв се досети.

- Електричеството! - извика. - Пуснали са тока!

Скочихме от матраците и хукнахме из къщата. Лампата в кухнята светеше. От отдавна забравеното радио в дневната се чуваше пращене на статично електричество. Часовникът с радио в спалнята ми проблясваше и показваше часа.

Мама се сети да погледне нейния. Беше два часът и пет минути след полунощ.

В два часа и девет минути токът спря.

Но не можехме да спрем да мислим, че щом веднъж е дошъл, пак ще дойде.