Сюзан Пфефър - Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

Но когато се събудих, видях мама да се опитва да стане с мъка от матрака си, за да се грижи за нас. Това сложи край на всичките ми колебания.

След като Мат и Джони станаха и започнахме да се преструваме, че днес е поредният ден, който с нищо не е по-труден от досегашните, обявих решението си.

- Отивам в града.

Те се втренчиха в мен, сякаш съм откачила. И навярно бяха прави.

- Ще отида в пощата - продължих. - Искам да проверя дали има вест от татко.

- И какво значение ще има това? - поинтересува се Джони. - Смяташ, че ни е изпратил храна?

- Искам да разбера за Лиза и бебето - отвърнах. -Трябва да го зная. Трябва да се уверя, че животът продължава. Ще отида в града и ще узная.

- Миранда, може ли да поговорим? - намеси се Мат. Кимнах, тъй като знаех, че някой ще ме попита за решението ми и най-вероятно ще е той. Оставихме останалите в слънчевата стая и отидохме в дневната, за да поговорим. - Наистина ли смяташ, че си достатъчно силна, за да отидеш до града и да се върнеш? -започна брат ми.

Исках да отвърна: „Не, разбира се, че не съм, и двамата го знаем, както и че има една причина, поради която отивам“. Исках да кажа: „Спри ме, моля те, защото ще умра, а искам да умра у дома“. И още: „Как може да допуснеш да ми се случи това?“, все едно вината бе негова и той би могъл да ни спаси по някакъв начин.

- Зная, че е лудост - казах вместо това. - Но наистина искам да разбера дали Лиза е родила. Чувствам, че ще ми е по-лесно да умра, ако зная, че го е родила. А и пощата може да е отворена и да има писмо. Пък и колко още ще живея? Седмица? Две? Предпочитам да пожертвам няколко дни, но да си отида спокойна. Разбираш го, нали?

- Но ако можеш, ще се върнеш - рече той след дълга пауза.

- Надявам се, че ще мога. Предпочитам да съм тук. Но и да не мога, ще го приема.

- Ами мама? - попита Мат.

- Мислих за това. Смятам, че така наистина е по-добре за нея. Ако не се върна, винаги може да се надява, че съм добре. Не искам да ме види как умирам, а не съм сигурна, че ще я надживея. Така наистина е най-добре, Мат. Мислих много и стигнах до заключението, че така е най-добре за всички.

Брат ми извърна поглед.

- Съжалявам - промълви. - А ските? Джони ще се нуждае от тях, след като ние си отидем.

Е, това беше, нали? Напусках дома си, за да дам на Джони малко по-добър шанс да оцелее. Всички гладуваме до смърт, за да му дадем малко по-добър шанс. Ако наистина исках да му го дам, трябваше да приема, че това отиване до града ще ме убие. В такъв случай ските не ми бяха нужни.

- Ще ги оставя - отвърнах. - Кажи на Джони, че ще бъдат до дъба и може да ги вземе, след като замина. Но не казвай на мама, освен ако не те попита. Остави я да вярва, че ще се върна, става ли?

- Не си длъжна да го правиш - рече Мат.

- Зная - кимнах и го целунах за сбогом. - Обичам ви много повече, отколкото някога съм осъзнавала. А сега ми позволи да отида да се сбогувам с тях, докато все още имам сили.

И го направих. Мама е толкова слаба, че не съм сигурна дали изобщо разбираше какво става. Каза ми само да се върна, преди да се стъмни. Обещах й, че ще го сторя.

Джони явно искаше да ми зададе хиляди въпроси, но Мат не му позволи. Целунах ги и им казах да оставят една лампа да свети, сякаш имаше някакво значение. Пъхнах една химикалка и една синя тетрадка в джоба на палтото си. Сетне отидох до входната врата, взех обувките на татко, ските и щеките и поех към шосето. Когато стигнах до дъба, внимателно подредих всичко, така че да не се вижда от пътя, и закрачих към града.

Исках отчаяно да се обърна, да видя къщата, да се сбогувам, но не го направих. Боях се, че ако си позволя този миг на слабост, ще се втурна обратно, и каква полза щеше да има? Наистина ли исках да съм жива на рождения си ден? Наистина ли го исках, ако мама умре преди това?

Затова не отклоних поглед от пътя и продължих да вървя. Първият километър и половина не беше толкова труден, тъй като с Джони бяхме отъпкали снега със ските. Е, паднах няколко пъти, където бе заледено, но успях да стана и да продължа. Казах си, че останалата част от пътуването няма да е толкова тежка, че има надежда да стигна до града и дори да намеря писмо от татко, и да се върна у дома.

Действаше ми успокоително да си го повтарям.

Но следващите три километра бяха жестоко изпитание. Не мисля, че някой бе минавал оттук от Коледа. След малко установих, че повече не мога да вървя, затова седнах на снега и започнах да греба с ръце и да се плъзгам като с шейна. Изискваше се цялата ми сила, за да измина няколко метра и колкото по-мъчително напредвах, толкова по-силно ми се искаше да се откажа, да легна в снега и да умра тук.