Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Алекс се усмихна. Не би искал да живее с две сестри като Джули, но все пак беше хубаво, че едната е именно такава. Докосна я нежно по рамото и ѝ даде знак да се изправи. Отидоха при свещите, които сега бяха малко и запалиха една. Алекс се помоли за всички изчезнали и молитвата извираше от сърцето му.

Докато вървяха обратно към апартамента, Алекс си помисли за всички неща, които трябва да обясни на Джули. Уроци за това, как да бъде жена, лекции за това, как трябва да се старае в училище и да накара мами и папи да се гордеят с нея. Но думите не искаха да излязат и той си позволи да запази мълчание.

- Да не би телата да са повече отпреди? - попита Джули, когато достигнаха Уест Енд Авеню. - В смисъл, повече от миналата седмица.

- Не мисля, че умират повече хора- отговори Алекс, натъжен от това, че смъртта се натрапва в живота им дори на рождения ден на сестра му. - Май просто събират телата по-рядко.

- Това не е хубаво. Има повече плъхове. Мразя плъхове.

- Не мисли за тях днес - посъветва я Алекс. - Имаш рожден ден. Мисли за хубави неща.

- Ще се опитам - въздъхна тя. - Опитвам се, Алекс. Наистина. Просто е доста трудно.

- Знам. Хайде. Я да видим каква гозба ни е измайсторила Бри.

Той отключи входната врата, после и вратата на апартамента.

- ИЗНЕНАДА!

- Какво?! - извика Джули. - О, Алекс! - Тя прегърна брат си, после дотича до Бри и я взе в обятията си.

Алекс се усмихна. Всички бяха там: Кевин, Джеймс и Тони, приятелките на Джули - Британи и Лорън, както и отец Малруни. Нежна светлина от запалени свещи падаше върху жълтите хартиени гирлянди, висящи край вратата, и големия надпис

„ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ДЖУЛИ!“,

закачен на одеялото върху прозореца на хола.

Докато се здрависваше с всички, Алекс си помисли колко е забавна ситуацията. Никога не беше канил съучениците си вкъщи, тъй като винаги се бе срамувал малко от жилището си. Не беше единственият ученик приет на стипендия във „Винсент де Пол“, но момчета които беше искал да впечатли, тези като Крие Флин, имаха пари и родители с връзки. Но благодарение на целия хаос парите вече не означаваха нищо. Връзките, освен тези по високите етажи, оставаха в миналото. Сега всички бяха еднакви в очите на обществото и Бога, а неговият апартамент поне се намираше на удобно място и не изискваше човек да се катери десет етажа по стълбите.

Специално благодари на отец Малруни. Колко би cе зарадвала мами да види, че свещеник, при това изпълняващ длъжността директор на академия „Сейнт Винсент де Пол“, присъства на рождения ден на дъщеря ѝ.

- Радвам се, че ме покани, Алекс - отговори отец Малруни. - Хубаво е да видя усмивки на младите ви лица.

Джули несъмнено се усмихваше. Алекс не можеше да си спомни дали някога я е виждал толкова щастлива. Тя се беше родила навъсена. Но сега лицето ѝ искреше от радост.

- Донесох преносим CD плейър - съобщи Тони. - Реших, че може да потанцуваме.

Четирите момичета се подсмихнаха. Момчетата избутаха мебелите до стените и направиха място за танци. На диска, който беше пуснал Тони, имаше песни от миналата пролет - песни, които накараха Алекс да се почувства отново млад. Джеймс покани Джули на танц, Кевин покани Бри, Тони покани Британи, а Алекс покани Лорън. Нито едно от момчетата не беше особено добър танцьор, но момичетата сякаш не забелязваха. Алекс беше поканил Джеймс и Тони не просто защото бяха две от момчетата, с които се разбираше, но и защото бяха двама от по-привлекателните младежи, останали в училището. Не че външният вид имаше значение. Бяха четири момчета и четири момичета и всички се редуваха да танцуват един с друг. Дори отец Малруни се включи в действието и енергично затанцува с Джули.

-Бих искал да споделя, че на младини бях голяма фурия - каза отец Малруни. - Но тези модерни нови танци като валса ме изтощават.

-Но валсът не е модерен, нали? - озадачи се Лорън.

-Не, скъпа - въздъхна отец Малруни. - Това беше просто извинение на един възрастен човек.

Наложи се Бри да прекъсне танците и да използва инхалатора. Алекс се притесни, че това ще я накара да сс почувства неудобно, но Тони каза, че той също има астма, и двамата седнаха на дивана и се заговориха спокойно за това. Всички се сгряха толкова много от танците, че свалиха палтата си. На Алекс почти му се зави свят от носталгия, когато видя Бри и Тони да седят на дивана облечени така, както някога се обличаха обикновените хора.

- Имаме нужда от освежители - заяви Кевин и бавно закрачи към кухнята. - Някой иска ли кола?