Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Нещата трябва да са наред, щом има толкова много храна - каза Бри, докато разпределяше продуктите по шкафовете. - О, Алекс. Яйчен прах! Хубав е почти колкото и истинските яйца.

- Ядеше ли истински яйца във фермата? - попита той. Температурата в апартамента беше около десет градуса, но Бри правеше нещата по-топли и слънчеви.

Тя кимна.

- В началото всяка сутрин. След това кокошките престанаха да снасят. И кравите по-трудно даваха мляко. Всеки ден се моля за монахините и момичетата, които останаха с тях. Смятам, че на нас ни е по-леко.

- И аз така чувам - потвърди той.

Бри се извърна и го погледна в очите.

- Не спирай да вярваш в чудеса. La madre santísima 6 бди над нас. Знам, че е така, защото всяка нощ й се молех да се върна вкъщи и да заваря теб и Джули тук.

Алекс си помисли за всички молитви, които беше изрекъл в последните четири месеца, и за това, колко малко от тях бяха чути. Но защо въобще биха го слушали Бог и Света Богородица, след като консерва сьомга бе по-важна за него от мъките Христови?

неделя, 18 септември

Лицето на Бри сияеше, докато приближаваха „Сейнт Маргарет“, и Алекс почувства, че е взел правилното решение, като ѝ е позволил да дойде на литургия. Дори когато Бри свали медицинската си маска и използва инхалатора, защото беше започнала да кашля, Алекс знаеше, че е постъпил добре. Щеше да бъде по-безопасно да я оставят вкъщи, но животът на Бри нямаше смисъл без Църквата.

Алекс потъна в размисли, както напоследък се случваше често по време на литургия. Ако земеделската реколта из страната и света загинеше поради липсата на слънчева светлина, колко време още Ню Йорк щеше да получава хранителни помощи? Ако „Холи Ейнджълс“ и „Винсент де Пол“ затвореха врати, какво щяха да обядват Алекс и Джули? Ако Кевин решеше, че вече не му се чака часове наред на опашка за храна, която дори не яде, щяха ли да им стигат две торби?

И това бяха дребните грижи. На Алекс дори не му се мислеше какво щеше да прави, ако им свършеше горивото за отопление или ако река Хъдсън прелееше и достигнеше Уест Енд Авеню, или ако се наложеш той и сестрите му да напуснат Ню Йорк.

„Живей за мига - каза си той. - Погледни Бри. Виж колко е щастлива. Тя не е глупачка. Знае по-добре от теб колко е крехък животът. Но намира утеха във вярата. Не можеш ли да направиш същото?“

Ала отговорът беше „не“.

понеделник, 19 септември

Тази сутрин Алекс беше казал на Джули да го изчака в „Холи Ейнджълс“, защото ще я вземе по-късно. Когато часовете му приключиха, отиде при отец Малруни.

- Искам да ви се изповядам - обяви Алекс.

Веждите на отец Малруни се изстреляха нагоре.

- Господин Моралес, от доста години не съм слушал изповеди - сподели той. - Несъмнено можете да отидете при свещеника в „Сейнт Маргарет“.

Алекс поклати глава.

- С него би било твърде лесно.

- Ами някой от другите свещеници тук? - предложи отец Малруни.

- Не, отче - отвърна Алекс любезно, но категорично.

Отец Малруни замълча.

- Ами добре - каза накрая той. - Предполагам, че този кабинет и преди е бил използван като изповедалня.

- Прости ми, отче, съгреших - произнесе Алекс. -Минаха пет месеца от последната ми изповед.

Отец Малруни кимна.

-Съборих старец на земята - продължи Алекс. - После стъпих върху него и най-вероятно съм счупил всичките му пръсти. И не спасих бебе, което бе смазано пред очите ми. И двамата най-вероятно са мъртви.

-Съзнателно ли избра да не спасиш бебето? - понита отец Малруни. - По своя воля ли събори стареца, зли намерения ли имаше?

-Случи се по време на бунт. Въобще не мислех. Ако бях спасил бебето, можеше да загубя сестра ми. Ако не бях блъснал стареца, несъмнено щях да я загубя. Предполагам, че го направих по своя воля, не знам дали съм имал зли намерения. Но това не е единственият ми грях, далеч не. Крада от мъртвите. Вземам всичко, което мога, и го разменям за храна. Карам и сестра ми да го прави. Вече дори не ме е грижа дали са живи, или мъртви, стига да мога да набавя храна за семейството. И не го правя само за сестрите ми. И аз изяждам своя дял.

- Ядосан ли си на Бог? - попита отец Малруни.

- Не - отговори Алекс. - Почти ми се иска да бях. Така е и с родителите ми, и с брат ми. Всички изчезнаха. Карлос най-вероятно е жив, не знам със сигурност. Понякога се замислям за тях, ала болката и гневът са толкова силни, че не мога да ги понеса. Затова изключвам емоциите си. Спирам да чувствам. Същото важи и за Бог. Някога се молех и действително вярвах в думите, които изричах. А сега са просто думи. Защото, ако си позволя да почувствам болката и гнева, това ще ме убие. Или аз ще убия някого. Знам, че е грешно да чувствам това към Бог, както знам, че е грешно да не чувствам нищо. Не мразя Бог. Но мразя това, че не го обичам.