Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Алекс с облекчение видя, че поне някои от момчетата, с които беше ходил на училище миналата пролет, се бяха завърнали тази есен. Огледа присъстващите на литургията и пресметна, че поне една трета от местата в параклиса са заети - не беше зле, като се има предвид, че не бяха приели нови седмокласници, които да заменят завършващите.

Отец Малруни поздрави всички за началото на учебната година и им напомни, че присъствието на литургия е задължително. Бройката на учителите се беше увеличила с две - двама притеснени студенти от семинарията стояха до тримата възрастни свещеници, които бяха удържали фронта през лятото. Господин Ким щеше да преподава всички естествени науки, а господин Бело - всички видове математика. За обяд вече не се изискваше извънкласна работа -всеки, който дойдеше на училище, щеше да получи храна. За Алекс беше станало все по-трудно и отчайващо да проверява хората от списъка. Не искаше да го признае, но физическото изтощение му тежеше -може би защото почти не се хранеше или пък защото въздухът беше лош. И макар да не искаше да се замисля за това, лошият въздух и липсата на храна най-вероятно бяха сред причините, довели до смъртта на някои от хората, които беше задължен да посещава през лятото.

Обядва с Кевин, Тони Лорето и Джеймс Флахърти. Джеймс беше прекарал лятото при баба си и дядо си в Пенсилвания и на Алекс му се струваше странно да го види отново. Беше му трудно да проумее, че хората с пари могат да идват и да си отиват, когато пожелаят, че липсата на нечие лице не означава задължително смърт.

- Как беше там? — попита Алекс и погълна на три хапки обяда си от червено зеле и печен фасул.

- Зле - отговори Джеймс.

- И обядът е такъв - вметна Кевин, но Алекс забеляза, че и той изяде всичко светкавично.

- В какъв смисъл зле? - попита Тони. - Земетресения? Наводнения?

Джеймс поклати глава.

- Там е тотално мъртвило - отговори той. - Тук все още получаваме доставки с храна, а през повечето работни дни има и ток. Там няма нищо. Ако щете вярвайте, но тук е и малко по-топло. Градът задържа лошия въздух, но и топлия въздух. А там, без небостъргачи, въздухът е по-чист и по-студен. Но цялата земеделска реколта е загинала и много фермери обсъждаха как ще трябва да заколят животните си, тъй като няма да има с какво да ги хранят през зимата, дори ако ситуацията се подобри идната пролет.

- Което няма да се случи - отбеляза Кевин.

- И според мен не ни чака нищо добро - съгласи се Тони. - Особено тук.

- Но в провинцията поне няма трупове на всеки ъгъл - сви рамене Джеймс. - Ню Йорк не беше такъв, когато заминах. Как издържате въобще? С всички тези тела и плъхове...

- След известно време спира да ти прави впечатление - отвърна Тони. - Трябва да се пазиш от плъховете, но общо взето, и те не представляват особен проблем. Ядат само умрелите и не закачат другите хора.

- Учудвам се, че се върна - каза Кевин. - Мислех, че всеки, който замине, напуска града завинаги.

- Баща ми все още не може да замине - обясни Джеймс. - Той е кардиолог. Можех да остана с баба и дядо, но храната не стигаше за трима ни. Затова се върнах, докато позволят на татко да напусне.

-Какво ще стане с баба ти и дядо ти, знаеш ли? -попита Тони.

-Все още не сме сигурни. Всичко се променя непрекъснато, не е ясно дали ще намерят къде да отидат.

-Мислех, че евакуационните центрове са отворени зa всички - вметна Алекс.

-Да не си луд? - възкликна Джеймс. - Баща ми никога няма да изпрати родителите си в евакуационен център.

- Моралес живее в пещера, не му се връзвай - каза Кевин.

- Млъквай, Кевин - изсъска Алекс. - Какво им е лошото на евакуационните центрове?

- Какво им е хубавото ?- попита на свой ред Джеймс. - Половината Ню Йорк е натъпкан в Бингхамптън. При това лошата половина.

- Никой не отива в евакуационните центрове, ако има друг избор - обясни Тони. - Не че и там не са натикани много свестни хора.

- Свестните нямат шанс - каза Джеймс. - Престъпност, болести, недостиг на храна.

- Значи, ще съм си като у дома - подметна Кевин, но никой не се засмя.

- Откъде знаеш? - настоя Алекс. - Бил ли си там?

- Майка ми беше - отговори Тони. - Преди две седмици отиде там по работа. Съпровождаха я двама въоръжени охранители и въпреки това тя каза, че никога през живота си не е изпитвала такъв страх. Центърът в Бингхамптън е устроен за трийсет хиляди души, а в момента съдържа сто хиляди. Националната гвардия отговоря за реда в центъра, но не им достига персонал. Ако излезеш от обекта да търсиш храна, хората от града ще те застрелят на място. Няма бани и тоалетни, а в момента хората замръзват до смърт. Радвай се, Джеймс, че не са пратили баща ти да работи там. Хората мрат като мухи, защото лекарите не достигат.