Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Не знам - подсмръкна Джули. - Не ми пука. Ще ми се да бях умряла.

- Не е вярно. Не говори така. Не смей дори да си го помисляш.

- Не можеш да ми нареждаш какво да си мисля -възпротиви се Джули, но поне спря да плаче. - Обичах градината. А тя е мъртва заради студа. Август е, а аз нося зимното си палто и ръкавици и градината ми замръзна до смърт. И мразя трупове! Ненавиждам ги!

Алекс не я винеше. Двамата тъкмо бяха подминали труп, който вече от седмица се разлагаше пред една пицария, докато плъхове оглозгваха плътта му. Първоначално санитарните екипи събираха телата ежедневно. Ала сега вече го правеха без някаква логика или закономерност. Тъй като умираха все повече хора, а курсовете до крематориума оредяваха, труповете се бяха превърнали в част от градския пейзаж. Това беше добре за търговията с Харви, но друг плюс нямаше.

-Ако сега е толкова студено, какво ли ще бъде през декември? - попита Джули.

Алекс поклати глава.

- Не знам - призна той. - Може би дотогава ще са намерили начин да прочистят небето от пепелта. Учените сигурно работят над това.

- Мислех, че търсят начин да върнат луната на мястото ѝ - каза Джули.

- Всичко по реда си.

- Мразя учените - заяви Джули. - Мразя студа и вулканите, и луната. Мразя всичко.

Алекс не си направи труда да я смъмри, защото в този момент и той самият мразеше всичко.

вторник, 30 август

Тази сутрин Алекс изпрати Джули до „Холи Ейнджълс“, но вместо да се отбие да провери петимата души от списъка си, отиде да потърси сестра Рита.

Тя, подобно на всички останали, изглеждаше много по-стара от последния път, в който я беше видял. В очите ѝ имаше тъга и момчето осъзна, че и тя скърби за градината не по-малко от Джули.

- Извинете, че ви безпокоя, сестро - каза той. - Но трябва да знам дали училището ще продължи да сервира обяд за момичетата.

- Доколкото знам, да - отговори сестра Рита. - Поне за момента.

Алекс се усмихна.

- Това е добра новина. Благодаря ви.

Сестра Рита го огледа бавно и внимателно.

- Родителите ви така и не са се върнали, нали? -попита тя. - Джули не говори за това, но сега ти отговаряш за нея.

Алекс кимна притеснено.

- Справяме се - каза той. - Бриана е в манастир извън града, а аз и Джули имаме достатъчно храна. А обядвам във „Винсент де Пол“ и сме добре.

- Не се меся - обясни сестра Рита. - Дори и да смятах, че е по-добре Джули да отиде другаде, просто вече няма къде да я пратя. Няма приемни семейства, няма групови домове. Поне не в града. А Джули cе справя възможно най-добре, предвид обстоятелствата. Тя е много умно момиче и много работливо. Сигурно се гордееш с нея.

- Благодаря ви. Наистина се гордея - отговори Алекс, изумен от представата, че Джули е някой, с когото може да се гордее. Но сестра Рита имаше право. Джули беше корава и издръжлива, а в днешно време това бяха ценни добродетели.

- Много е лошо, че Ню Йорк е така студен през август - каза сестра Рита. - Струва ми се, че тази зима из страната ще плъзне глад. Всъщност из целия свят. А гладът води със себе си епидемии. Смятам, че ни предстоят ужасяващи времена.

Алекс си помисли за баща си, който най-вероятно беше отнесен от морето, за майка си, която най-вероятно се беше удавила в тунелите на метрото, за брат си, който може би беше или не беше достигнал до Тексас, за чичо си и леля си, които бяха или не бяха пристигнали в Оклахома, за сестра си, която живееше с чужди хора извън града, и за другата си сестра, която се хранеше само два пъти дневно. Реши, че гладът и епидемиите по света са му последна грижа.

- Ще гледам да не го забравя - отвърна той. - Благодаря ви,сестро.

- Алекс. - Сестра Рита улови ръката му. - Чуй ме. Лошото положение сега е нищо в сравнение с това, което предстои. Помисли за Йосиф и седемте гладни години. Хората успели да оцелеят, защото той ги е подготвил. За момента епархията ни осигурява храна, но ако реколтата из цялата страна загине, доставките ще спрат. Може би нещата ще бъдат по-добре на юг . Може би някъде по света има безопасно място. Но ако възнамеряваш да останеш в Ню Йорк, по-добре събери възможно най-много запаси, докато все още можеш, защото, ако спрат да доставят храна, оставаме без нищо. Опитахме сами да засадим и отгледаме реколта, но не успяхме.

Алекс си спомни за бунта за храна и премазаното бебе. Тази картина го преследваше. Щом нещата можеха да се влошат толкова бързо дори в ден, в който поне някои бяха получили храна, какво би станало, когато всички запаси се изчерпеха?

- Ще направя каквото мога - каза той. - Благодаря ви отново.