Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Алекс видя как Кевин бързо поклаща глава.

- Виж сега - започна Алекс, - може да съм нов, но не съм тъп. Водата ти може да е направо от реката.

- Не бих постъпил така с приятел на Кевин - възрази Харви. - Докарват я от Алтуна.

- Дори и да ти повярвам, а не казвам, че е така, пак искам повече - заяви Алекс. - Ще взема всичко това за портфейла. А какво ще ми дадеш за обувките и часовниците?

- Пазех го за специален повод - каза Харви и извади кутия зърнени закуски. - Можеш да си представиш, че е картофен чипс, просто по-здравословен. Смеси го с рибата тон и ще имаш вечеря, достойна за крал.

- Кралят иска повече - настоя Алекс.

- Аз да не съм Червеният кръст. Нали и аз трябва да печеля по нещо.

- Добре - отвърна Алекс и дръпна портфейла. -Просто ще занеса нещата си при някой честен търговец.

- Закъде бързаш? - спря го Харви. - Докъде бяхме стигнали?

- Един безполезен пакет минерална вода, шест консерви зеленчуци, две консерви риба тон и кутия зърнени закуски. Каква друга храна предлагаш?

- Добре, ще добавя и две консерви сьомга - съобщи Харви. - И този път, ама само този път консерва пилешка супа.

Кевин кимна почти незабележимо.

- Дадено - одобри Алекс. Подаде портфейла на Харви и напълни чантата си с провизиите.

- Удоволствие е да се работи с теб - каза Харви. -Кевин, следващия път доведи някой по-гламав. И аз трябва да се храня все пак.

- О, признай си, надцакването ти доставя удоволствие - усмихна се Кевин. - Ще се видим пак, Харви.

- Лек ден, хлапе.

Кевин и Алекс излязоха от магазина.

- Върви бързо, но не прекалено бързо - посъветва го Кевин. - Хората биха убили за две бутилки водка.

- Ти имаш пистолет - изтъкна Алекс.

- О, да. Чудя се дали е зареден.

- Защо не пожела храна? - попита Алекс.

- Татко носи бекона вкъщи - обясни Кевин. - Метафорично казано, разбира се. Има фирма за товарни камиони. „Камиони Дейли“. Наемай седмично. Наемай Дейли 5. Затова все още сме тук. Доста хора изнасят доста неща от Ню Йорк. Подсигурени сме.

- За кого е водката? - попита Алекс.

Кевин се намръщи.

- За майка ми. Предпочита я пред пилешката супа в последно време. Татко все още не се е усетил, че аз съм доставчикът.

Алекс и Кевин достигнаха до „Уест Енд“ и изминаха следващите няколко пресечки в мълчание, потънали в мисли за семействата си.

- Ами това беше - обяви Кевин, когато достигнаха Осемдесет и осма улица. - Да го направим пак утре?

- Мислиш ли, че ще има нови тела? - попита Алекс.

Кевин се засмя.

- Ако сега се върнем на „Ривърсайд“, вече ще има едно-две нови. Мрат като мухи.

Алекс си представи как той и Джули не си лягат гладни.

- По същото време? - попита.

- Да - отговори Кевин. - Не бихме искали да закъснеем за часа по теология.

- Значи, точно в седем. Благодаря ти.

- Няма защо - каза Кевин. - С компания е по-леко. Похапни си добре, Моралес.

- Задължително - отвърна Алекс и за първи път от разговора с Бри насам почувства нещо, наподобяващо щастие.

5 Игра на думи - фамилията Daley се произнася като думатаdaily - „ежедневно“,- Б. пр.

понеделник, 29 август

- О, Алекс! - проплака Джули и се спусна в обятията на брат си с насълзени очи.

Алекс сведе поглед към малката си сестра. От началото на всичко бяха изминали три месеца и той никога не я беше виждал да плаче. Тя хленчеше, оплакваше се, цупеше се, пищеше и продължаваше напред, никога не плачеше. Не заплака дори когато вече беше ясно, че мами и папи едва ли ще се върнат. Нито когато Бри замина. Нито когато научи за заминаването на чичо Джими. Нито в безбройните пъти, в които беше гладна, самотна или уплашена. Ала сега ридаеше без видима причина.

- Какво се е случило? - попита той, докато внимателно я извеждаше от „Холи Ейнджълс“. - Да не е починал някой?

Джули поклати глава, но продължи да плаче и сълзите ѝ се забиваха в сърцето на Алекс по-мъчително, отколкото го бяха правили тези на Бри.

- Градината - изплю най-сетне тя. - През уикенда сме загубили всичко. Цялата е съсипана - всички зеленчуци. Нашите зеленчуци. Моите бобчета. Исках да си хапнеш от моите бобчета, а сега всички са мъртви.

Алекс си представи редици зелен фасул, положени безжизнени на „Янки Стейдиъм“.

- Плачеш заради някакви бобчета? - попита той. -Нали ни дадоха консерва с боб миналия петък?

- Мразя те! - изрева тя. - Нищо не разбираш.

- Доста работи разбирам - отговори той. - Разбирам, че си разстроена, и не те виня. Цяло лято работеше усърдно в градината. - Спря за момент, но шумът от плъхове го накара да продължи напред. - Все пак ще ви дават обяд, нали? Не е ваша вината, че не можете да работите. - Опита се да овладее паниката си, докато премисляше какво да прави, ако Джули спре да получава обяд.