Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Алекс се опита да се убеди, че всичко това е една голяма шега, че приказливата жена е майка на Кевин или пък бавачка, или просто някоя, която е наел само за да го наплаши.

- Но е така само в града? - попита Алекс.

- Не - отвърна Кевин. - Из целия свят е същото.

- И няма да има слънчева светлина в продължение на месеци, може би години?

- Може би завинаги.

Джули беше права. По дяволите, беше права. Слънцето беше умряло и с него умираше и човечеството.

- He! - заяви остро Алекс. - Не го вярвам.

- Добре де - каза подигравателно Кевин. - Може да не е завинаги.

- Исках да кажа, че не вярвам, че ще умрем - уточни Алекс. - Светът е пълен с айнщайновци и галилеовци. Те ще измислят нещо.

Замълча, защото си спомни как преди време беше сигурен, че тези велики умове ще намерят начин да върнат луната в орбитата ѝ. Сега трябваше да се оправят с вулканичната пепел.

- И аз тъй казвам! - включи се жената. - В момента търсят решение. Вярно, много хора на запад са загинали, това е доста тъжно, но и ние се измъчихме с приливните вълни и холерата. Учените работят ден и нощ. Ние може да не разбираме от тия неща - мен лично все ме късаха по физика - но много хора дават най-доброто от себе си, за да намерят решение. Всичко ще бъде както преди, въпрос на време е.

Алекс вече не знаеше дали помни какво е било преди. Но докато той и сестрите му имаха храна, нямаше да се притеснява за вулканите.

вторник, 19 юли

- Ще проверя пощата - каза Алекс на Джули след училище.

Пощенските кутии се намираха на първия етаж. Алекс беше избягвал тяхната от седмици, защото се боеше, че ще открие само сметки, които не знае как да плати. Но откакто монахинята му беше казала, че ще получи график за телефонните разговори с манастира, Алекс беше проверявал кутията ежедневно. Винаги се беше оказвала празна.

Но днес завари две картички.

- Какво? - настоя Джули. - Какво пише?

- Тази е от Карлос! - каза Алекс. - Няма дата.

Просто пише: „Добре съм. Пътуваме за Тексас“. Пощенският печат е от 14 юни. Отпреди повече от месец.

- Дай да видя! - подскочи Джули и той й подаде картичката. - Мислиш ли, че още е там? От него ли е другата картичка?

Не беше. Беше от манастира и гласеше: „Роднините на Бриана Моралес може да позвънят в четвъртък, 14 юли, от 4,00 следобед.“

- Чудесно - изпуфтя Алекс. - Трябвало е да се обадим на Бри миналата седмица.

- Но картичката пристигна едва днес!

- Да, забелязах - сопна се той. - Я да се приберем и да пробваме да ѝ звъннем сега.

Слязоха по стълбището и влязоха в апартамента. Вътре беше хладно - не зверски студено, но влажно и безжизнено. Слънчевата светлина беше оскъдна от близо седмица и Джули се притесняваше за зеленчуците си.

Алекс отиде до телефона и с радост чу сигнал. Може би не беше четвъртък, 14 юли, но поне беше близо до 4,00 следобед. Набра номера на манастира.

- Ферми „Нотбърга“.

- Да, аз съм Алекс Моралес. Сестра ми Бриана е при вас. Току-що получих по пощата известие, в което пише да ѝ се обадя в миналия четвъртък. Бих искал да поговоря с нея сега.

- Съжалявам - каза жената от другата страна на телефона. - Трябвало е да ѝ позвъните в четвъртък. Ще ви изпратим друга картичка относно следващия удобен ден, в който можете да се свържете със сестра си.

- Не - заяви остро Алекс. - Това е неприемливо. Вие сте изпратили картичката, трябвало е да съобразите, че пощите не са надеждни. Настоявам да говоря със сестра ми.

- В момента момичетата изпълняват задълженията си - отвърна жената. - Бриана най-вероятно е в конюшните. Затова изпращаме графици по пощата.

- Не ме интересува, ако ще Бриана да чисти конюшните за раждането на младенеца Иисус. Доведете я.

За своя изненада, чу как жената казва: „Намерете Бриана Моралес и я доведете. Брат ѝ е на телефона“

- Благодаря ви - каза Алекс. - Ще изчакам.

Джули се взря в него, все още стиснала картичката от Карлос.

- Ще дойде ли? - попита тя.

Алекс кимна.

Джули го прегърна.

- Дай да говоря с нея! - възкликна тя. - Моля те!

- Разбира се - отвърна Алекс. - Но едва ли ще разполагате с много време, така че карай по същество

- Искам да й разкажа за градината си!

- Кажи й, че работиш там. Не изпадай в детайли.

Чакането отне близо пет минути, но в крайна сметка си струваше.

- Ало? - дочу се глас от другата страна на линията

- Бри? Алекс е.

- Алекс? Нещо за мами ли е? Вкъщи ли си е тя? Ами папи?

- Не - отговори Алекс. - Само ние сме, аз и Джули. Отдавна не сме говорили с теб, искахме да ти честитим рождения ден и да те попитаме как си.