Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Движеше се с ускорена крачка, за да се измъкне от тълпата чакащи хора, и пристигна вкъщи благополучно. Показа на Джули какво беше взел, после я изпрати до Сентръл Парк. На път за „Винсент де Пол“ събра нужните подписи.

- Виждаш ли - кимна одобрително отец Малруни, докато Алекс му подаваше листа. - Знаех, че можеш да се справиш.

На Алекс му се стори, че отец Малруни наистина се усмихва, но не можеше да бъде сигурен. Реши да рискува и се усмихна в отговор.

Кевин го чакаше в столовата.

- Къде беше тази сутрин? - попита той.

- На опашката за храна - отговори Алекс.

- О, да, чух за това. По една торба на човек, нали?

- Точно така - отвърна Алекс и вкуси обяда, състоящ се от ориз и боб.

- Що не дойда с теб другата седмица? - предложи Кевин. - Можеш да вземеш моята торба. Семейството ми няма нужда от нея.

- Сигурен ли си? - попита Алекс. - Трябва да тръгнем в шест и да пристигнем възможно най-рано, след това да чакаме близо четири часа на опашка. И може да е опасно. Бунтове. Престрелки. Няма да е забавно.

- Забавните неща са надценени - отвърна Кевин. -Не си ли забелязал?

Алекс се усмихна.

- Дори не си спомням кога за последен път се забавлявах. Но бихме били много благодарни за допълнителната торба другата седмица.

- Благодарността също е надценена - отбеляза Кевин. - Помниш ли препечените филийки с кашкавал?

Алекс кимна.

- Те не бяха надценени - въздъхна Кевин. - Те и еротичните списания. Само това имаше стойност. Но аз поне още си пазя еротичните списания.

- Ти си истински щастливец.

- Аз съм това, което съм - каза Кевин. — Все същият съм си, само дето имам много повече свободно време.

- Благодаря ти - отвърна Алекс.

И благодари на Бог, както и на Крие Флин за този особен дар, който представляваше приятелството на Кевин Дейли.

събота, 9 юли

- Джин! - обяви Алекс и показа на Джули картите си. - Дължиш ми 3870,12 долара!

- Скучно ми е - отвърна тя. - Какво става по света?

- Не знам - призна Алекс. - Има ли значение?

- Можеш да послушаш радиото - напомни му тя. -Не го чувам, когато използваш слушалките.

Алекс не беше включвал радиото от евакуацията на Куинс насам. Вече не му пукаше какво казваха астрономите, какво казваше президентът, какво казваше който и да било. Единственото, което го интересуваше, беше дали храната щеше да им стигне за още една седмица.

- Вече не го слушам. Батериите може да ни потрябват за нещо по-важно.

- Какво например? - попита Джули.

Алекс нямаше отговор.

- Искаш ли да поиграем шах? - предложи той. -Научих Бри, мога да науча и теб.

- Ама ще ме побеждаваш всеки път - отбеляза тя.

- Ще пожертвам един топ - обеща той. - Топ, офицер и няколко пешки поне докато свикнеш. Хайде. Така ще внесем малко разнообразие.

- Ще се ядосаш ли, ако те бия? - попита тя.

- Не, разбира се - отвърна той.

Знаеше, че трябва да я остави да печели от време на време, иначе сестра му щеше да спре да играе. А шахът би им помогнал да убият времето между оскъдните порции консервиран боб и консервирана царевица.

3 Проклета монахиня! (Исп.) - Б. пр.

4 Пак заповядай! (Исп.) - Б. пр.

неделя, 10 юли

Той и Джули едновременно забелязаха тялото на мъжа, свито на ъгъла на „Колумб“ и Осемдесет и осма.

- Спи ли? - попита Джули. - Дали да го събудим?

- Мисля, че е мъртъв - отговори Алекс, преди сестра му да се е приближила до лежащия човек. - Остави го така.

- На улицата ли е умрял? - озадачи се тя. - Как? Някой ще го премести ли?

- Не знам - отвърна Алекс. - Хайде, Джули. Ще закъснеем за литургията.

вторник, 12 юли

- Въздухът мирише странно - каза Джули, докато вървяха към Сентръл Парк. - И изглежда особено.

-Пpocто е облачно - отвърна Алекс. Небето беше добило особен сив нюанс. - Може би ще има гръмотевична буря. Какво правите, ако завали, докато сте в градината?

- Нe знам - призна тя. - Досега не се е случвало.

- Нe стой в близост до дървета - посъветва я Алекс, докато се опитваше да си спомни съветите за безопасност, научени на един летен лагер преди години.

-Наистина ли мислиш, че ще завали? Знам, че небето е сиво, но не изглежда облачно. Просто изглежда...-Тя търсеше правилната дума. - Изглежда мъртво. Сякаш слънцето е умряло.

-Не е възможно - отговори Алекс. - Ако слънцето беше умряло, и ние щяхме да сме умрели. Всички, за секунда.

Забеляза труп, проснат пред пункта за химическо чистене, и още един пред цветарския магазин няколко крачки по-надолу. Плъхове гризеха лицата им. Прииска му се да закрие очите на Джули, ала знаеше, че не може да я предпазва вечно.