Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Повечето хора пазеха тишина, ала някои от децата крещяха и плачеха. Слънцето напичаше и Алекс прецени, че температурата надхвърляше трийсет градуса. Видя как една възрастна жена припадна и чу писъците на семейството ѝ. Впоследствие един мъж я отнесе някъде, а жена му и децата останаха на опашката.

В девет часа всички се развълнуваха в очакване опашката да се размърда, но не се случи нищо. Нямаше как да знаят дали раздаването е започнало на три пресечки северно от тях, а никой не искаше да си изостави реда само за да отиде напред и да провери какво става.

Най-сетне около десет часа се усети движение напред. След още един час Алекс и Джули достигнаха Осемдесет и втора. Дотогава тихата стройна опашка сс беше изнервила. Полицаите призоваваха за ред с мегафоните, което изнервяше тълпата още повече.

В единайсет часа един от полицаите извика по мегафона:

- Всички на юг от Осемдесет и четвърта улица да се приберат по домовете! Всички на юг от Осемдесет и четвърта да се приберат по домовете. Няма повече храна. Вървете си! Вървете си!

- Как така няма повече храна? - изрева един мъж и блъсна най-близкия полицай. Миг по-късно стотици хора запристъпваха напред и заразмахваха юмруци, без да се интересуват кого удрят в своя гняв и глад.

Алекс стисна Джули.

- Дръж се! - извика той, ужасен, че тълпата ще я отнесе.

Джули се вкопчи в ръката му.

- Бягай! - изкрещя Алекс. Двамата затичаха заедно, опитвайки се отчаяно да си проправят път през хаоса. Някой или нещо одраска лицето на Алекс и той почувства кръв в устата си. Притисна Джули и продължи напред. Видя как тълпата стъпква едно бебе. Противно на инстинктите си, се наведе в опит да спаси детето и щом го направи, изгуби Джули.

- Джули! - извика Алекс. Вече не можеше да я види. Помоли се тя да е там, където се надяваше, и се хвърли в тълпата.

- Хвани ръката ми! - изкрещя той.

Джули се протегна към него, но беше твърде ниска и не успя да го достигне. Алекс избута възрастен мъж на улицата. Усети как пръстите на мъжа изхрущяват под обувката му, докато улавяше Джули. Придърпа я към себе си възможно най-силно и я използва почти като стенобойна машина, за да си проправят път през навалицата и да излязат свободно на пътя за Сентръл Парк.

Джули трепереше.

- Всичко е наред - прошепна Алекс и я прегърна. -Вече сме в безопасност.

- Лицето ти - промълви тя. - Цялото е в кръв.

- Дребна работа - заяви той и прокара пръст по раната. - Добре ли си?

Джули кимна, но той усещаше, че е ужасена. На дясната й буза се оформяше грозна синина, явно някой я беше ударил с лакът. Алекс чу изстрели в далечината. Бяха имали късмета да се измъкнат навреме.

- Ще те отведа вкъщи - каза той. - Няма да имаме проблеми, ако минем по „Сентръл Парк Уест“.

- Не - възпротиви се Джули. - Заведи ме в градината. Ще ме чакат.

Алекс погледна часовника си. Все още имаше време да заведе там Джули и да се върне в училището. Ако не го направеше, тя нямаше да обядва, а сега вече нямаха въображаеми чанти с храни, с които да попълнят изчерпващите се запаси вкъщи.

- Добре - съгласи се той. - Но нека побързаме.

Закрачиха през парка. Когато откриха съученичките на Джули, момичетата усърдно се бореха с плевели. Джули отиде при сестра Рита, която обви ръце около нея и я притисна в обятията си.

- Трябва да потеглям към „Винсент де Пол“ - смотолеви Алекс, без да знае дали го казва на Джули, или на сестра Рита. Върна се на „Сентръл Парк Уест“, отправи се на юг към училището и пристигна точно преди обяда.

Ала отец Малруни го спря на път към столовата.

- Къде си мислиш, че отиваш, господин Моралес?

- Време е за обяд - отвърна Алекс. - О, да нямате предвид раната на лицето ми? Ще се погрижа за нея, когато се прибера. В момента искам само да хапна.

- Убеден съм, че е така. Но от два дни не си предоставял необходимите подписи. Какво те кара да мислиш, че ти се полага обяд?

- Може би не ми се полага - призна Алекс, - но съм гладен и искам да хапна.

- Знаеш правилата - заяви отец Малруни. - Който не работи, не трябва да яде. Щом си толкова гладен, ходи си вкъщи и обядвай там. И не се връщай във вторник, освен ако не си изпълнил възложената ти задача и не си събрал необходимите подписи. Върви си, господин Моралес, и използвай празничните дни, за да поразсъждаваш върху ценността на послушанието.

На Алекс му се прииска да вдигне свещеника и да го запрати в другия край на коридора. Усети как другите ученици се взират в него и се молят наистина да го направи.