Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Ти си първият, на когото ще го съобщя - започна отец Франко. - Едва тази сутрин научихме новината. От следващия петък, първи юли, ще се раздават хранителни запаси в начално училище „Морз“ на Западна Осемдесет и осма улица.

- Шегувате се - възкликна Алекс.

Отец Франко се усмихна.

- Свещениците не се шегуват. Отучваме се от този навик още през първата година в семинарията. Храната ще се раздава веднъж седмично и всеки човек на опашката ще получи една торба безплатни провизии. Виж сам.

Алекс прочете листовката. Центърът за раздаване отваряше в 9,00 сутринта, само в петък. Щеше да пропусне петъчната литургия във „Винсент де Пол“, но пак можеше да успее да свърши задълженията си и да пристигне в училище за обяд.

- Колко храна ще съдържа една чанта? - попита момчето. - Знаете ли?

Отец Франко поклати глава.

- Предполагам, че няма да е достатъчно за цяла седмица - отвърна той. - Но в такива смутни времена всеки залък е благословия.

- А ограничението е по една торба на човек - отбеляза Алекс. - Тоест ако отида с Джули, ще вземем общо две?

- Направили са го така, за да могат многолюдните семейства да получат повече провизии - обясни отец Франко. - Несъмнено трябва да заведеш Джули с теб.

По торба с храна за всеки, плюс обеди в училище. Нямаше да напълнеят особено, но поне нямаше да гладуват.

сряда, 29 юни

Десетимата души, които Алекс трябваше да наглежда, живееха в четири различни сгради между „Амстердам“ и „Уест Енд“, както и в два блока на Осемдесет и шеста и два на Осемдесет и седма. Алекс се зарадва, когато разбра, че нито един от тях не живееше в неговата сграда - колкото по-малко хора от блока знаеха, че той и Джули са още там, толкова по-добре.

Работата не беше твърде обременителна, като се изключи фактът, че една от жените, които трябваше да посещава, живееше на единайсетия етаж, друга - на шестнайсетия, а токът предобед беше рядкост. Всички хора се подписваха безпроблемно и дори и да се притесняваха от това, че той е пуерториканец, а те - не, го прикриваха добре. Повечето изглеждаха доволни, че някой си е направил труда да изкачи безбройните стъпала. Алекс проверяваше как са, питаше ги дали се нуждаят от нещо и после им подаваше листа за подпис. Беше уморително непрекъснато да се усмихва и да се прави на заинтересуван, особено ако хората бяха по-бъбриви, но все пак това бе малка цена за един обяд.

Джули, както се оказваше, обожаваше работата в градината и непрестанно говореше за нея. Някои се притесняваха от това, че засаждането е започнало прекалено късно, но всъщност повечето зеленчуци бяха предварително развъдени в оранжерии: зелен фасул, царевица, домати, тиквички, зеле, картофи, броколи. Момичетата трябваше да изкопават дупки, да разпръскват тор, да пресаждат нежно растенията, да ги поливат и плевят. Отглеждаха невен, за да прогонва плъховете. Радваха се на слънчевата светлина, независимо от жегата.

- Ще вземем за себе си част от реколтата - каза Джули за трети път в последните три дни. - Можеш ли да си представиш? Истински зеленчуци!

Алекс не можеше да си представи. И нямаше против да слуша възторжените й разкази ден след ден. Така отвличаше вниманието си от натрапчивата мисъл за торбите с хранителни продукти, които щяха да получат с Джули в петък.

Забелязваше, че Джули е отслабнала, но нито веднъж не я попита дали не е гладна. А самата тя не мрънкаше за храна. Всъщност сега тя капризничеше значително по-малко, отколкото преди. Май Алекс трябваше да е благодарен на луната за това.

четвъртък, 30 юни

Алекс изпрати Джули до училището и се затича обратно към къщи. Знаеше, че е безсмислено да седи край телефон, който почти никога не работи, и да чака вест, която няма да получи, от майка, която най-вероятно отдавна е мъртва.

Но все пак точно това правеше, просто за всеки случай. Просто в случай че през последния ден, в който съществува Куинс, мами реши да се обади на семейството си и да им съобщи, че е жива. Радваше се че не беше споделил плана си с Джули, тъй като тя би настояла също да остане. Така поне сестра му щеше да получи обяд.

Беше му трудно да седи сам в празния апартамент, да се взира в притихналия телефон, да не мисли за храната, която не трябваше да докосва, и да не си представя как майка му се дави безпомощно в тунелите на метрото още в най-първата вечер.

Опита се да чете. Опита се да се моли. Опита се да прави лицеви опори. Опита се да брои консервите със супа. Послуша радиото и изчерпа батериите от двайсет долара. Светът вървеше към края си. Е, нищо ново.