Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

Въпреки мъчителната скука, усети физическа болка, когато му се наложи да напусне апартамента, за да прибере Джули от училище. Денят беше слънчев и горещ. Бледнеещата четвърт луна изглеждаше по-голяма от слънцето. Поне нямаше пълнолуние. Алекс наистина беше намразил пълнолунията.

Днес Джули разказваше за инсектицидите, за тяхната история и употреба. Явно сестра Рита, която ръководеше работата в градината, беше сметнала, че момичетата трябва да научат възможно най-много за хранителната верига. Алекс се радваше, че сестра Рита не беше стигнала до рецептите. Даже в дните, в които беше обядвал в училище, му бе трудно да слуша всички тези приказки за зеленчуци. А днес дори листните въшки му звучаха апетитно.

Когато се прибраха, Алекс веднага вдигна телефонната слушалка, за да провери дали по някаква случайност мами не е оставила съобщение.

- Това пък защо го правиш? - попита Джули.

- Защото ми е кеф - озъби се той.

Сестра му го изгледа.

-Знаеш ли, наистина си странен.

Алекс кимна.

-Да, знам. Такъв съм, понеже се налага да живея с теб.

Джули се усмихна.

-Е, значи, все има някаква полза от мен.

Тя се прибра в стаята си и остави Алекс сам в хола, с телефон, в който момчето продължаваше да се взира, телефон, който се взираше обратно в него.

петък, 1 юли

Алекс прекара нощта на дивана, просто за всеки случай, за да е в близост до телефона.

В седем без петнайсет се отказа и отиде да се облече, преди да събуди Джули. Тя би спала до обяд, ако имаше тази възможност, и неизбежно се будеше в троснато настроение. Алекс се надяваше, че хранителните помощи ще включват и зърнени закуски. Запасите им бяха почти изчерпани, макар да не си позволяваха да ядат повече от половин чаша общо на ден.

Ала тази сутрин Джули беше особено развълнувана и въодушевлението й се оказа заразно. Алекс и бездруго не беше очаквал мами наистина да се обади. А храната беше важна. Набързо приключиха със сутрешните си приготовления и напуснаха жилището в седем и половина.Щяха да са пред „Море“ преди осем.

Нямаше да е особено приятно да чакат на опашка в продължение на час, но трябваше да са сред първите, тъй като после се налагаше да се върнат до къщи, да оставят храната, след това Алекс да изпрати Джули до Сентръл Парк, да извърши дневния обход за подписи и да пристигне в училище преди обяда.

Крачеха по Амстердам Авеню с намерение да свият по Осемдесет и четвърта. Джули се опитваше да познае какви продукти щяха да получат.

-Пресните зеленчуци са най-добрата храна - разсъждаваше тя. - Но за тях ще трябва да почакаме.

- Каквото и да ни дадат, все ще е хубаво - отговори Алекс. - Но да, вашите зеленчуци са възможно най-доброто.

-Чудя се какво ли отглежда Бри - каза Джули. -Утре е рожденият ѝ ден. Може ли да ѝ се обадим?

- Не би било редно. Не трябва да ѝ звъним през първия месец.

- Ако и тя беше тук, щяхме да вземем три чанти с продукти.

- Но едната от тях щеше да е за нея - отбеляза Алекс. - Тъй че нямаше да има повече храна за нас.

- Еха! - възкликна Джули. - Виж каква опашка!

Алекс нямаше как да не я види. От Осемдесет и четвърта до Осемдесет и трета се стелеше плътна редица от хора.

- Мислиш ли, че всички чакат за храна? - попита Джули.

- Там има един полицай. Да го попитаме.

Полицаят стоеше на ъгъла на Осемдесет и четвърта и „Амстердам“ с мегафон в ръка.

- Не нарушавайте редицата! Не нарушавайте редицата!

Алекс си спомни за „Янки Стейдиъм“ и потрепери. Напомни си, че ситуацията е напълно различна, и положи усилия да се успокои. Попита полицая къде е краят на опашката.

- На Осемдесет и втора - отговори полицаят. - Така чух преди петнайсетина минути.

- Хайде, побързай - обърна се Алекс към Джули. Дотичаха до Осемдесет и втора, но забелязаха, че опашката продължава надолу.

- Как е възможно да има толкова много хора? - попита Джули тъкмо когато най-после откриха края на опашката на ъгъла на Осемдесет и първа и „Колумб“.

- Явно всички от Горен Уест Сайт са тук - отвърна Алекс. Определено изглеждаше така. За разлика от „Янки Стейдиъм“, тук цели семейства стояха в колона по един, а някои майки стискаха малките си деца, за да не ги изгубят в навалицата. От време на време минаваше по някой полицай, за да провери дали всеки си спазва реда.

Джули веднага застана пред Алекс.

- Колко време ще отнеме това? - попита тя. - Ще ме чакат в градината.

- Откъде да знам? - отговори той. Изобщо не му беше хрумвало, че ще има толкова много хора. А същевременно опашката ставаше още по-дълга и вече се извиваше около Осемдесет и първа улица. Знанието, че вече не са последните, представляваше само лека утеха.