Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Последните изпити са тази седмица - смени темата отец Малруни. - Готов си за тях, надявам се?

- Да, отче.

- Има ли новини за майка ти? - попита Малруни.

- Не, отче.

- Ами добре, господин Моралес. Ще се радвам да те виждам тук през лятото.

Алекс се усмихна. Беше му забавно да си представи, че отец Малруни се радва на каквото и да било, освен страстна нощ с превеждане на Цицерон.

Измина пътя до „Холи Ейнджълс“ и завари Джули да го чака. Обикновено тя се цупеше, ако Алекс закъснееше, но днес цялата сияеше от вълнение.

- „Холи Ейнджълс“ ще остане отворено през лятото- възкликна тя. - Ще ни сервират обяд, ако работим а следобед ще имаме часове.

- Това е чудесно - отговори Алекс. - Каква работа ще вършиш ти?

Нямаше да позволи на Джули да обикаля жилищата на непознати.

-Всички ще правим едно и също - обясни тя. - Получили са разрешение да превърнат част от Сентръл Парк в зеленчукова градина. Не най-туристическата част, разбира се. Така че сутрин ще работим в градината. Не е ли забавно? И двете с Бри ще сме фермерки ! А след работа ще отивам в училище, ще обядвам и ще имам часове. Ще обядвам! Ако аз обядвам, Алекс, спокойно можеш да изяждаш вечерята ми.

Алекс се взря в сестра си. Само преди месец тя никога не би му предложила подобно нещо. Без дори да се замисли, Алекс я прегърна.

- И моето училище ще остане отворено - каза ѝ той. - Ще трябва да наглеждам стари хора и да проверявам дали са добре. После ще получавам обяд и ще ходя на часове точно като теб.

- Когато се приберем вкъщи, искам бисквитка! -заяви Джули. - За да отпразнуваме добрите новини.

- Две бисквитки! - реши Алекс. - Хайде да живеем на ръба.

четвъртък, 23 юни

Тъй като токът спираше почти всяка вечер, Алекс и Джули свикнаха да си лягат рано. Алекс предполагаше, че Джули заспива веднага, но самият той използваше уединението, за да слуша радиото и да научава възможно най-много за случващото се.

Две нюйоркски радиостанции все още бяха активни, но Алекс предпочиташе тези от Вашингтон и Чикаго, които сега се хващаха кристално ясно. Знаеше, че Ню Йорк Сити не е рухнал, но покрай всичките ужаси по света беше успокоително да научи, че Съединените щати все още се държат, въпреки епидемиите от западнонилска треска, земетресенията и недостига на храна. Ободряваше се всеки път когато президентът се обръщаше към народа, за да съобщи, че правителството работи усилено за разрешаване на проблемите. Една вечер попадна на интервю с астроном относно това, какво би могло да се направи, за да се върне луната на мястото ѝ. Всичко беше теоретично, но най-умните хора по света работеха по въпроса. Алекс беше сигурен, че безбройните молитви на хората по света ще бъдат чути.

- В Ню Йорк Сити задължителната евакуация на район „Куинс“ ще започне в събота - оповести говорителят от Вашингтон. - Всички общински дейности ще бъдат прекратени до петък, първи юли.

Алекс трескаво затърси нюйоркска станция. Първата, на която попадна, излъчваше информация единствено по този въпрос. Изреждаха се адреси. Звучаха интервюта с граждани и общински служители. Описваха се протести. Чак след час Алекс научи, че всички болници в Куинс ще бъдат евакуирани най-късно до четвъртък, трийсети юни.

Алекс знаеше, че няма логика мами да е още в „Сейнт Джон“ и да е работила толкова усилено, че цял месец да не е намерила време да звънне на децата си. Но докато болницата съществуваше, имаше надежда.

След седмица болницата щеше да бъде затворена. След седмица Куинс нямаше да съществува.

Съществуваше ли все още Пуерто Рико? Съществуваше ли семейство Моралес? Съществуваше ли надежда?

петък, 24 юни

Алекс специално реши да отиде до „Сейнт Маргарет“ тази сутрин, след като изпрати Джули до училището. В последно време не беше обръщал внимание на таблото за съобщения, тъй като бе сметнал, че научава всичко важно от радиото. Но щом беше пропуснал евакуацията на Куинс, значи, не внимаваше достатъчно.

Разбира се, от епархията бяха закачили съобщение за Куинс. Беше отпреди седмица и посочваше всички часове и местоположения, от които хората биха могли да хванат автобус за евакуационния център в Бингхамптън, Ню Йорк. Оттам нататък всеки трябваше да се оправя сам.

Отец Франко се приближи към таблото за съобщения, въоръжен с нова информация. Алекс го поздрави.

- Как е? - попита отец Франко.

- Доста добре - отвърна Алекс. - И двамата със сестра ми ще ходим на училище през лятото.

Не си направи труда да попита оцет Франко за Пуерто Рико или дори за Бри. Нямаше смисъл.