Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Електричеството наистина прави нещата по-лесни - промърмори си той. Но подобно изречение само би разгневило отец Малруни. Директорът беше толкова стар, че електричеството най-вероятно още не е било открито, когато той за пръв път се е захванал е ученето на латински. Най-вероятно самият Юлий Цезар му е обяснил падежите.

Алекс си представи отец Малруни в тога и в този момент чу стъпки във входа - някой се приближаваше към тяхната врата. За секунда сърцето му спря.

Джули изскочи от стаята си.

- Кой ли е? - проскимтя тя.

Алекс й даде знак да запази тишина и да се върне в стаята си. Тя се нацупи, но в крайна сметка го послуша.

Някой почука на вратата.

- Кой е? - попита Алекс.

- Грег Дънлап - отговори мъжки глас. - От апартамент 12 Б.

Алекс се опомни. Там имаха проблем с тръбите. Момчето отвори вратата.

- Господин Дънлап, съжалявам, че баща ми още не се е погрижил за проблема ви. Просто той...

-Той изобщо не се е върнал, нали? Така и предложих. Прав ли съм?

Алекс нямаше причина да лъже, затова просто кимна.

-Напоследък се чуват доста такива истории - въздъхнa господин Дънлап. - Може ли да вляза?

-О, съжалявам. - Алекс се отдръпна от вратата. -Заповядайте. Напоследък не приемаме много гости.

-Добре ли сте? - попита господин Дънлап. - Исках пo-рано да проверя как сте, тъй като знаех, че Луис е в Пуерто Рико, но все изскачаше нещо. Така става с добрите намерения... Как е семейството ти? Имате ли вести от Карлос?

Алекс кимна.

-Той е добре.

-Радвам се. А майка ти? Тя тук ли е? Може ли да поговоря с нея?

- В момента не е вкъщи - отвърна Алекс. Строго погледнато, това не беше лъжа, просто беше много по-удобно от истината.

- Добре тогава, значи, ще го обсъдя с теб - каза господин Дънлап. - Утре с Боб заминаваме за Върмонт. Имаме приятели там. Единственото, заради което останахме толкова дълго тук, беше котката в апартамент 16 Г. Жилището е на наши приятели, които бяха на екскурзия в Мауи, когато започна всичко. Трябваше да се върнат през онзи същия уикенд, ала така и не получихме вест от тях, затова продължихме да наглеждаме котката. Но това е смехотворно. Няма да си рискуваме живота само за да се грижим за животинката на хора, които са... Е, които едва ли ще се върнат. Дадохме им месец. Ще вземем котката с нас.

- Тоест няма да се нуждаете от ремонт на тръбите? - попита Алекс.

- Тръбите са ни последна грижа. Знаеш ли, когато се върнах вкъщи с пицата онази вечер, Боб беше изпаднал в истерия, защото следеше новините по телевизията. Аз нямах идея какво се е случило. Просто си вървях към къщи и си мислех, че може да завали. Това беше последният щастлив миг от живота ми до този момент, може би последният щастлив миг от живота ми изобщо. Както и да е, дойдох тук, за да ви дам ключовете за моя апартамент, както и тези за 16 Г. Боб и аз изядохме повечето им храна, но все още са останали някои неща, пък има и други вещи, които семейството ти може да използва. - Той даде на Алекс два комплекта ключове. - Боб казва, че би било по-добре, ако тези неща отидат при човек от „Винсент де Пол“. Дано да са ви полезни.

- Да, благодаря ви - отвърна Алекс. - Наистина го оценявам.

- Предполагам, че оставате тук, защото изчаквате баща ти. Знам колко е трудно да се откажеш от дома. Но на Ню Йорк му предстоят много тежки дни. Боб работи в „Дейли Нюз“ и съответно дочува разни неща. Ще стане много трудно и положението няма да се подобри в скоро време. Може би никога. Кажи на майка ти, че би било редно да преосмисли намеренията си. Или най-малкото да се погрижи за безопасността на момичетата.

- Да, ще ѝ предам - каза Алекс. - Благодаря ви отново, господин Дънлап. Благодарете и на Боб от мое име. Надявам се да ви потръгне във Върмонт.

- Не мисля, че е възможно да ни потръгне където и да било - отговори господин Дънлап. - Понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да отложиш неизбежното. Моля те, кажи на майка си, че й желаем всичко най-добро.

- Ще й кажа. И ви благодаря.

Веднага щом затвори вратата, Джули изникна от спалнята.

- Дай да видя - заповяда тя, сякаш двата комплекта ключове представляваха особено интересна гледка. -О, Алекс, може ли веднага да отидем в 16 Г и да им вземем храната?

-He - заяви той. - Най-рано утре. Пък и господин Дънлап каза, че не е останала много храна.

- Пак е по-добре от нищо. Не искам да чакам.

Алекс също не искаше да чака, тъй като единствената му храна за деня представляваше половин консерва пилешка супа, а за вечеря Джули му беше обещала половин консерва гъби.