Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Изгубени завинаги

- Ще се моля за вас. - Алекс изпрати чичо си. Запита се какво вършеше. Беше пуснал Бри с непознати, а отказваше на Джули шанса да замине с хора от семейството.

„О, мами - проплака беззвучно той. - Папи. Върнете се. Аз съм много по-изгубен от вас.“

вторник, 14 юни

- Преди да отслужим литургията, ще проведа кратко проучване по молба на епархията - обяви гръмогласно отец Малруни. Алекс продължаваше да се чуди как е възможно толкова мощен звук да излиза от тъй дребно тяло. - Отговаряйте чрез вдигане на ръце. Колко от вас знаят от родителите си, че ще напуснат Ню Йорк завинаги след края на учебната година?

Около една трета от момчетата вдигнаха ръце.

- Много добре - продължи отец Малруни. - На колко от вас е казано, че ще напуснете Ню Йорк до септември?

Приблизително друга трета вдигнаха ръце.

- Само за да се убедя, че сте внимавали, вдигнете ръце, ако са ви казали, че няма да се върнете в академия „Сейнт Винсент де Пол“ през следващата учебна година. Завършващите дванайсетокласници също да вдигнат ръце.

Толкова много ръце полетяха нагоре, че Алекс започна да се притеснява, че е единственият ученик, който възнамерява да остане в града.

- Нека сега видя ръцете на тези, на които не им е казано, че ще напуснат Ню Йорк - нареди отец Малруни.

Алекс неохотно вдигна ръка. С облекчение видя поне още няколко ръце. Някои от тях най-вероятно също щяха да заминат, но просто не го знаеха. А при нормални обстоятелства щеше да дойде нов випуск, който да замени завършващите. Така че бройката едва ли беше точна.

Дали някои от приятелите му възнамеряваха да останат? Момчетата свалиха ръце прекалено бързо, за да успее да провери. Но пък имаше ли той изобщо приятели? Или всички бяха като Дани 0’Браян - привидно любезни, ала всъщност безразлични към него.

„Поне Крие никога не се преструваше“, помисли си Алекс.

След литургията Кевин Дейли се домъкна до него.

- Ей, Моралес! Виждам, че смяташ да поостанеш, а?

- Такъв е планът - отговори Алекс, сякаш имаше планове.

- Ще бъда тук - каза Кевин.

- Чудесно - отвърна Алекс. Поне можеше да разчита на компанията на един дребен и циничен хитрец.

сряда, 15 юни

Бяха изминали четири седмици, откакто астероидът бе изтласкал Луната съвсем малко по-близо до Земята, четири седмици на невъобразими разрушения и смърт. Четири седмици, откакто Алекс за последно се беше чувал с родителите си, и един ден по-малко, откакто беше говорил с брат си.

Той и Джули отидоха на вечерната литургия за починалите в „Сейнт Маргарет“. Две литургии в един и същи ден. Мами щеше да си помисли, че Алекс развива влечение към църквата.

Храмът беше претъпкан от хора. Алекс не можеше да разбере дали другите намират утеха в литургията. Джули изглеждаше леко отегчена. А самият той не чувствашe нищо. Така беше по-лесно.

събота, 18 юни

- Звънях на чичо Джими - каза Джули на Алекс по време на това, което минаваше за обяд, половин консерва фасул за всеки от двамата. - Исках да проверя дали не може да ни даде малко храна. Никой не вдигна.

- Той замина - отговори Алекс. - С Лорейн взеха децата. Надяват се да достигнат до Тълса. Тръгнаха преди два дни.

- Оу - сведе глава Джули.

- Ще се справим - увери я Алекс. Вината се заби в сърцето му като кинжал. На какво беше осъдил Джули?

Сестра му отмести настрани чинията си, макар вътре все още да имаше няколко хапки.

- Никой не се сбогува с мен - каза тя. - Бри беше разговаряла с папи, ти говори с Карлос и Бри, и с чичо Джими, но аз не успях с никого.

- Все още ли ми се сърдиш за това? - попита Алекс. - Че не те събудих, когато Карлос звънна?

Изгаряше от желание да изяде оставащите зрънца на Джули. Това щеше да ѝ е за урок.

- В училище ни питаха дали ще се върнем следващата година - реши да смени темата Джули. - Повечето момичета заминават.

- И във „Винсънт де Пол“ беше същото - отвърна Алекс. - Но ние оставаме. Ти и аз няма да ходим никъде. Сега си довърши обяда.

- Голям обяд - измърмори Джули, но се подчини на думите му.

„Ами ако умрем - запита се Алекс. - Ако умрем от глад и след това папи, мами, Карлос и Бри се върнат вкъщи и заварят мъртвите ни тела?“ И в същия момент може би заради явната чудовищност на тази мисъл или пък заради глада Алекс избухна в смях зa пръв път от седмици.

неделя, 19 юни

Алекс седеше на дивана в хола и се възползваше от неочакваното електричество в неделния следобед, за да разтвори учебника си по латински. Последните изпити започваха в понеделник и тъй като по латински им преподаваше отец Малруни, Алекс възнамеряваше да се представи отлично.