Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Три дни, казахме му ние.

— Не знаех къде се намирам — продължи с обясненията Алекс. — Тази сутрин стигнах до могилата с мъртвите тела. Повечето от тях ги нямаше. Вятърът ги беше разпръснал в полето, на пътя. Въпреки това бяха останали достатъчно, за да се ориентирам и да намеря пътя за обратно.

Изправих се и отидох при него, за да му послужа като опора, след като чуеше онова, което татко имаше да му казва.

— Имаме лоши новини за теб, синко — започна баща ми. — Джули почина. Преди две нощи. Чарли умря един ден преди нея.

Усетих как тялото на Алекс се разтресе.

— Тя не беше сама — казах аз. — Дори за миг не я оставихме сама. Бях с нея, когато почина. Молеше се. Говорихме за майка ви, за светците и за Рая. Джули каза, че бил пълен със зеленчукови градини, с домати и зелен фасул.

В този миг Алекс рухна. Силата, с която разполагаше, с която беше преживял бурята, с която се беше борил през изминалата година, се стопи за един кратък миг. Той падна на пода и заплака така, както не бях виждала никого да плаче преди.

Клекнах до него, прегърнах го, целунах го, но болката му беше толкова голяма, че нямаше нищо, което можех да кажа или направя, за да я намаля. Когато изплака всичките си сълзи, го заведох в трапезарията, за да бъде със сестра си.

Минаха часове. Алекс още е там. Останалите от нас отидоха — на смени — да си вземат сбогом с Хортън, с госпожа Несбит и с Чарли. Винаги имаше човек при Алекс, който го държеше за ръката и се молеше с него. Джон остана най-дълго, но той имаше свои собствени молитви за изричане.

Аз стоях на прага на вратата, наблюдавах, слушах. Чух как татко разказа на Алекс какво се беше случило.

Не знам дали момчето го разбра. Все пак не беше там, когато Джули не можеше да се движи и нямаше никаква чувствителност. Опитвахме се да му опишем цвят, който никога не беше виждал.

Мама не се молеше, но клекна до Алекс и постави ръка върху треперещите му рамене.

— Ще се наложи да заминем на сутринта — каза тя. — Ще тръгнем на запад, всички заедно. Ще спрем, когато открием храна, хора, работа. Ако се наложи, ще се насочим на юг. Няма да е лесно да напуснем това място. За мен ще е по-трудно от всичко, което съм правила в живота си. За теб ще е още по-трудно, защото ще се наложи да оставиш Джули зад себе си. Но не можем да останем тук. Къщата се срутва върху главите ни. Всичко рухва, Алекс, но трябва да повярваш, че светът е все още на мястото си. Къщата я няма, вероятно и Хауъл го няма, но има свят, в който да живеем, свят, който се нуждае от нас. Ние сме семейство, Алекс. Ти си част от нас. Винаги ще бъдеш, точно както Джули беше, както Чарли и госпожа Несбит бяха.

Преди четири дни мама се страхуваше, че ако премине прага на нашата къща, целият ѝ свят ще се срути и всичко, което обича, ще бъде изгубено.

Сега мама е тази, която казва на всички ни, че трябва да заминем.

Алекс ще дойде с нас. Може и да не иска да го стори, но ще дойде, защото така му казах, а той ме обича. А и ще трябва да разкаже на Карлос какво се е случило. Карлос също загуби сестра.

Ще дойде момент, ден след този, може би седмица, когато Алекс ще ме попита за требника. Дали съм го намерила? Дали е в мен? Тези мисли постоянно се въртят в ума ми: как Алекс ме пита за требника, за плика, за пропуските, за хапчетата.

Мога да го излъжа. Мога да му кажа, че така и не съм ги намерила. Ще съградим живота си — живот без Джули — но някакъв живот, изграден върху семейството, любовта и лъжите.

Мога да кажа на Алекс част от истината. Мога да му подам плика и да го помоля да даде пропуските на Лиза, Гейбриъл и Джон. Те бяха хората, които Джули обичаше най-много след него и Карлос. Тя щеше да е щастлива да знае, че са в безопасност. Щеше да им предложи този дар, ако имаше възможност.

Алекс щеше да забележи на мига, че хапчетата са само четири.

„Взех две в нощта, когато Джули умря — можех да кажа. — Изгубих Чарли, Джули, дома си. Смятах, че съм изгубила и теб. Исках да заспя, но не можех, така че взех две от хапчетата.“

В началото щеше да ми повярва. Щеше да иска да ми повярва — може би нямаше да разбере в какво състояние е била Джули, и че моментът, от който най-много се страхуваше, когато смъртта беше за предпочитане пред живота, е бил настъпил.

Но аз познавам Алекс по начин, по който човек може да познава друг само ако го обича. Щеше да ме пита отново и отново за последните мигове на Джули. Как е изглеждала? Какво е казала? Помирила ли се е с Бога?

Евентуално щях да се изпусна някъде. Или щях да се изморя толкова много от въпросите му, че щях да му изкрещя истината в лицето. В гнева си щях да му разкажа всичко.