Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Алекс се опасяваше да остави Джули на грижите на татко и Лиза, защото без значение колко много я обичаха те, в крайна сметка не бяха истинското ѝ семейство. Когато се съгласих да се омъжа за него, се превърнах в семейство за Джули. Затова Алекс ми беше наредил да взема требника. Знаеше, че рискува живота си, като пресича пътя на торнадото, затова ми повери най-ценното, с което разполагаше — пропуските и приспивателните.

Всичко това, всяка една от тези мисли, тези проблясъци, ме осениха, докато работех. Веднъж закотвили се в ума ми, ги обмислях отново и отново, също като кошмарите, които имах, безкрайно лутащи се в главата ми, докато най-накрая не приех реалността. Алекс го нямаше. Джули беше моя отговорност, а не нечия друга.

Не знам кое време беше, когато мама ми каза да се прибирам, да изпратя Мат и да поспя малко. Единственото, което помня, беше, че работехме на светлината на газена лампа и че нощта беше толкова ясна, че можехме да видим цялата луна на фона на пепеливото небе.

Затътрих се към нашата къща. Мракът и умората не ми позволяваха да вървя в права линия. Мат спеше и въобще не исках да го будя, но имахме нужда от всичката налична работна ръка. Брат ми не каза нищо, когато го разбутах. Само ми кимна и отиде да помага.

Надигнах одеялата от Джули, за да проверя дали има нужда от смяна, но беше суха. Надявах се да спи, но когато отвори очи, я попитах дали се нуждае от нещо.

— Не — отвърна тя. — Мат ми даде храна и вода. Ще ми се Алекс да е тук.

Погалих я по лицето.

— Алекс те обича — казах и аз. — Ние те обичаме, Джули. Всички ние те обичаме.

— Иска ми се да видя Лиза и Гейбриъл. И Чарли. Чарли винаги ме кара да се смея.

— Скоро ще го видиш — отвърнах аз. — Обещавам ти.

Джули започна да кашля и цялото ѝ тяло се разтресе.

Повдигнах я, за да бъде в по-изправено положение, и притиснах главата ѝ към гърдите си, докато кашлицата премине. На матрака имаше три възглавници, но я попитах дали желае още една. Тя каза „не“.

— Ти си като принцесата и граховото зърно — изрекох аз, като знаех какво следва, но исках да го забавя с още час, още минута. Надявах се Алекс да влети в помещението и Джули чудодейно да се излекува.

Вече цяла година се надявах на чудеса. Още един час, още една минута никога не бяха достатъчни.

— Каква е тази принцеса и това грахово зърно? — попита Джули.

— Те са от една приказка. В нея се разказва как може да се разбере дали една принцеса е истинска. Слагаш едно грахово зърно под двайсет дюшека и двайсет завивки и ако тя успее да го усети, значи, е такава.

— Какво разхищаване на граха — каза Джули.

— Когато са писали приказката, не са знаели, че ще настъпят такива дни. Имали са достатъчно грах за пилеене.

Джули се закикоти.

— Майка ти разказвала ли ти е приказки? — попитах я аз. — Когато си била малка?

— Не — отвърна момичето. — Но обичаше ние да ѝ разказваме за светците. Учехме за тях в училище и след това ѝ го разказвахме у дома. Жана д’Арк ми беше любимка. Писах доклад за нея веднъж.

— Не знаех, че е светица. Предполагам, че не съм се замисляла, че е такава.

— Светица е — отвърна Джули. — Тя е покровителка на войниците.

— Значи, е покровителка и на брат ти Карлос — констатирах аз.

— Може би. Може би Морската пехота има друг покровител. Карлос казва, че е по-добре да си морски пехотинец, отколкото войник. Вероятно предпочита да има и различен покровител.

— Продължаваш да вярваш в тези неща — учудих се аз. — Двамата с Алекс продължавате да вярвате. Въпреки всичко, което се случи?

В слънчевата стая беше тъмно, само пламъкът от печката на дърва хвърляше някаква светлина, но дори така успях да видя изненаданото изражение на лицето на Джули.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще видя Дева Мария, Madre de Dios, когато отида в Рая.

— Какво е Раят? — попитах аз. — Знаеш ли?

— Никой не гладува там — обясни Джули. — Не е студено, не си самотен. Можеш да видиш милиони звезди в небето през нощта, като в онази картина. Има и градини. Големи зеленчукови градини, в които има всичко. Домати, репички. Зелен фасул. Той ми е любим — зеленият фасул.

— Няма ли цветя? — попитах аз.

— Можеш да имаш цветя, ако ги желаеш — отвърна момичето. — Все пак е Раят.

Започна да кашля отново, лицето ѝ се изкриви, а тялото и се разтресе от спазми. Прегърнах я, успокоих я и я уверих, че съвсем скоро всичко ще е наред.

Двете разбрахме, че се беше подмокрила.

— Съжалявам — каза Джули. — Не исках.

— Не се тревожи за това — успокоих я аз. — Ще взема една кърпа, ще те почистя и ще те преоблека.