Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

До края на живота ми ще живея в лъжа, така че сега пиша тук, за да кажа какво се случи наистина.

Не, дори и това е лъжа. Не е каквото наистина се случи, а е онова, което аз направих. Ако не си призная това тук и сега, то в такъв случай ще лъжа и себе си точно както ще лъжа всички останали до края на дните ми.

Прекарахме целия ден в работа, като се опитвахме да разчистим планината от отломки, които блокираха вратата на мазето и държаха Лиза и Гейбриъл в капан. Можехме да извадим бебето през прозореца, но само майка му можеше да го храни, така че нямаше никакъв смисъл да го правим. Тя разполагаше с храна и вода, а мама беше нарязала няколко от ризите на Мат за пелени. Понякога, когато Гейбриъл плачеше, можехме да го чуем и това ни караше да се усмихнем, поне за момент, поне вътрешно.

Почти не разговаряме. Единствените почивки, които си правим, са между тежките пристъпи на кашлица, които не ни позволяват да работим за известно време. Отпиваме по няколко глътки преварена дъждовна вода и продължаваме да работим. Каквото и да кажем, то само ще ни направи по-печални и по-разтревожени.

Всичката храна, която бяха взели Джон и Джули, я няма. Всичката храна, складирана в къщата на госпожа Несбит, я няма. Не сме сигурни, но вероятно не можем да разчитаме на повече хранителни помощи и от града. Не знаем дали все още има град.

Токът е спрял, но този път няма да се върне. Жиците са скъсани, а няма кой да ги поправи. Два големи ствола са паднали пред нашата къща и част от покрива е пропаднал. Няколко от прозорците са премазани. Малко е смешно. Мат се тревожеше, че покривът на слънчевата стая ще се стовари отгоре ни, но той удържа. Останалата част от къщата обаче — не.

Татко беше положил Джули върху матрака в слънчевата стая. Редувахме се да ходим при нея, да проверяваме дали огънят гори, хапвахме по малко, колкото да не припаднем от глад, и заспивахме до нея, за да възвърнем силите си.

Не говорехме за Джули освен един-единствен път. Мама каза, че взела една игла и започнала да боде ръцете и краката ѝ. Казала на момичето да затвори очите си и да ѝ каже, когато почувства нещо. Шест пъти Джули не изпитала нищо. Три пъти казала, че мисли, че усеща иглата, като два от тези пъти мама каза, че въобще не я е боцкала.

— Не разбирам — каза Джон. — Какво означава това?

— Означава, че Джули иска да вярва, че все още има чувствителност — отвърна Сил. — Но да вярва и да има са две напълно различни неща.

— Но тя ще се оправи, нали? — попита малкият ми брат.

— Няма — отвърна мама. — Няма да се оправи, Джон.

— Ще умре ли? — попита с жален глас той.

— Бъди по-тих — скастри го татко. — Не искаме Лиза да те чуе.

— Не ми пука за Лиза! — сопна се Джон. — Какво ще стане с Джули? Не можем ли да направим нещо?

— Единственото, което можем да сторим, е да я накараме да се чувства колкото е възможно по-удобно — обясни мама. — Вече не си дете, Джон. Знаеш какво е положението напоследък.

Никой от нас не спря да работи, докато говорехме за Джули. Беше ранна вечер, а купчината беше смалена до метър и двайсет, така че бяхме стигнали до нивото на земята и се прегърбвахме, за да разчистваме отломките. Гърбовете и ръцете ни пищяха от болка, но продължихме да изхвърляме дървени парчета, мазилка и потрошени мебели колкото се можеше по-надалеч от вратата на мазето.

— Не искам тя да умира — каза Джон.

— Никой от нас не желае това — отвърна татко. — Но също така не желаем и да страда. Поне Чарли умря бързо. Понякога си мисля, че това е единственото нещо, за което ни остана да се надяваме.

— Недей, Хал — каза мама. — Все още можем да се надяваме за нашите деца, за бъдещето им. То е всичко, което има значение, тяхното бъдеще.

Помислих си за бъдещето, което си представях само преди два дни — Лиза, Гейбриъл и Джули в град убежище, а татко, Алекс и аз достатъчно близо, за да можем да ги виждаме често и да знаем, че са добре. Това бъдеще желаеше мама за нас.

Бяха изминали повече от двайсет и пет часа, откакто за последно видях Алекс. Част от мен беше започнала да мисли, че той никога не беше съществувал, че си бях измислила момче, на което да дам сърцето си, защото знаех, че никога нямаше да получа такова.

Но не, знаех, че е истински, защото ми липсваше страшно много и защото сестра му лежеше безпомощна в слънчевата стая, а ние обсъждахме края ѝ.

Алекс беше помислил за нейната смърт. Беше се подготвил за нея. Момчето беше приело нещо, което аз никога нямаше да мога, а именно че може да настъпи момент, когато смъртта ще е за предпочитане пред живота, и че той носи отговорността да разпознае този момент и да действа, както се изисква.