Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Не трябва ли някой от нас да потърси другите? — попитах аз. — Може да се нуждаят от помощта ни?

— Вероятно си права — отвърна Сил, — но не знаем къде се намират, за разлика от Лиза и бебето. Трябва да се погрижим за тях и да се надяваме, че останалите ще намерят пътя до дома.

Знаех, че е права, но не ми харесваше как звучи всичко това. Тук навън, заобиколена от купчини с отломки, осъзнах колко опустошително е било торнадото. Къщата на госпожа Несбит беше поела най-сериозния удар, но нямаше как да знаем какво е положението надолу по хълма, в близост до града. Втресе ме отново.

Сил сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— Не мисли — заповяда ми тя. — Само работи.

Имаше място за трима и мама се качи при нас. Не каза нищо, просто започна да ни помага, като внимаваше да хвърля отломките колкото се може по-надалеч от мястото, където смятахме, че се намира вратата на мазето. Купчината изглеждаше стабилна под краката ни, което беше едновременно успокояващо и плашещо. Знаех, че няма да пропаднем, но щеше да мине много време, докато разчистим наоколо.

Не знам колко дълго работихме и хвърляхме останки долу, а Мат внимателно пренасяше каквото може от долната част на купчината. Татко разчистваше отстрани, близо до един от малките прозорци на мазето, за да може да говори с Лиза и да я снабдява с всичко необходимо, докато успеехме да я извадим от там.

Градушката беше спряла и бурята се беше отдалечила. Все още виждахме светкавици в далечината, но минаваха няколко секунди, докато се чуеше гръм. Продължаваше да вали и беше много трудно да не се хлъзнем, докато разчистваме. Мат постоянно се провикваше да внимаваме, най-вече към Сил, която поемаше най-много рискове, но това не беше от особено значение. Каквото и да се случеше, щеше да се случи. Налагаше се да измъкнем Лиза и бебето от мазето възможно най-бързо, преди всичко да се срути върху главите им. Всички бяхме наясно, че това можеше да стане по всяко време.

Сил първа забеляза Джон. От мястото си върху купчината имаше изглед към пътя и видя, че брат ми тича по него.

— Това е Джон! — провикна се тя. — Добре е.

Мама слезе по стълбата толкова бързо, че почти падна в ръцете на татко. Никой не можеше да я спре да си проправи път през падналите клони към Джон.

— Виждаш ли Алекс? — попитах Сил аз. — Джули с него ли е?

— Само Джон — отвърна ми тя.

Слязох по стълбата, но съпругата на брат ми остана на мястото си и продължи да работи. Мат и татко спряха и всички последвахме мама. Тя прегърна Джон по начина, по който беше прегърнала мен по-рано. Децата ѝ бяха оцелели.

— Джули — започна брат ми. — Ранена е. Мамо, ранена е лошо.

— Всичко е наред, синко — опита се да го успокои татко. — Покажи ни къде е. Ще я отведем у дома.

— Колко лошо е ранена? — попита Мат. — Кърви ли?

— Не знам — отвърна Джон. — Не мисля. Но не може да движи ръцете или краката си. Казва, че не чувства нищо.

Татко и мама си размениха погледи. Само Мат продължи да слуша Джон внимателно.

— Какво точно се случи? — попита той. — Как беше ранена? Поеми си дълбоко въздух, Джон, и ни разкажи всичко, което знаеш.

— Видяхме, че към нас се е насочило торнадо — обясни брат ми. — Опитахме се да се скрием, но нямахме време, така че се хванахме за едно дърво. Смятах, че така Джули ще е в безопасност, но вятърът я вдигна и вероятно се е приземила лошо, защото остана на място и не можеше да се движи. Не исках да я оставям, но не можех да я нося по пътя съвсем сам, а и колелата ни ги няма. — Джон се огледа наоколо. — Вече всичко го няма — каза той и се разплака.

Мама го прегърна отново.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Баща ти и Мат ще отидат за Джули. Нашата къща още е здрава. Ще се погрижим за нея.

— Къде е Алекс? — попитах Джон. — Виждал ли си го?

Брат ми поклати глава.

— Бяхме само Джули и аз — отвърна той.

— Хайде, синко — каза татко. — Мат, отиди до вас и вземи няколко одеяла. Ще ги ползваме като носилка.

Брат ми изпълни нареждането и бързо се върна с тях.

— Лора, ти, Миранда и Сил продължавайте да работите — нареди татко. — Джон, покажи ни къде е Джули. Ще се върнем след няколко минути.

— Внимавайте — каза майка ми.

Гледахме ги, докато се изгубиха надолу по пътя.

— Мамо — започнах аз, — трябва ли да местят Джули? Ами ако има нараняване на гръбначния стълб?

— Най-вероятно има — отвърна майка ми. — Но вече нямаме доктори, нито болници. Не и тук. Единственото, което можем да направим, е да накараме Джули да се чувства удобно.