Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Тогава ги чух — татко, Мат и Сил. Когато чух гласа на съпругата на брат ми, разбрах, че мама наистина е добре, и аз също щях да съм добре.

— Има много отломки тук — каза баща ми. — Миранда, ще те извадим, но ще са ни необходими няколко минути. Обади се, ако всичко е наред, и не се тревожи за нищо.

— Добре съм, татко — отвърнах аз, като едновременно плачех и се смеех. — Не се притеснявай.

Баща ми издаде звук, който ми заприлича на смях. Слушах как той, Мат и Сил работят заедно, за да проправят пътека до вратата. Чувах също и как Лиза плачеше, а татко я успокояваше, че всичко ще бъде наред.

Усетих плика до гърдите си. Казах си, че Алекс е жив, че ще му го дам и че ако някога е имал нужда от доказателство за любовта ми, никога вече нямаше да има.

Нямах представа колко време беше минало, преди татко да отвори вратата. Може би няколко минути или цяла вечност. Почувствах го, преди да го видя. В салона също беше тъмно и очите ми трябваше да привикнат към приглушената светлина. Това нямаше значение. Баща ми ме сграбчи и ме издърпа.

— Внимавай, скъпа — предупреди ме той. — Има отломки и счупени стъкла навсякъде. Дръж се за мен и ще те изкараме навън.

Последвах го на сляпо, като се влачех по останките от къщата на госпожа Несбит, моя втори дом. Бавно започнах да осъзнавам, че къщата вече я нямаше. Всичко около мен беше рухнало, само стълбището, под което се бях скрила, беше останало непокътнато.

След като излязохме навън, надалеч от останките, се притиснах силно до татко, което ми даде сили. След това прегърнах Мат и Сил. Нищо, което си казахме миналата вечер, нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен това, че са живи.

— Джон? — попитах аз. — Джули? Алекс?

Татко поклати глава.

— Не знаем къде са — отвърна той. — Мислехме, че Алекс е с теб.

— Той отиде да предупреди Джон и Джули. Но мама е добре, нали? Ти каза, че е добре.

— Ще те заведа при нея — каза Сил. — Ела, Миранда, ще видиш, че всичко с майка ти е наред.

— Върни се възможно най-бързо — нареди Мат. — Трябва да измъкнем Лиза.

— Знам — отвърна Сил. — Ще се върнем след няколко минути. — Съпругата на брат ми ме прегърна през раменете и ме поведе към нашата къща.

След малко вече се намирах в слънчевата стая, в прегръдките на мама. Беше ме стиснала толкова силно, че не знаех дали ще мога да се отскубна някога. Не бях сигурна, че искам да го правя. Знаех, че плаче, но и това беше наред.

— Миранда, нуждаем се от теб, за да почистим отломките — напомни ми Сил. — И от теб, Лора. Ела с нас.

— Не — отвърна мама. — Ще изчакам Джон да се прибере. Той ще очаква да ме намери тук.

— Джон ще ни намери — отвърна съпругата на Мат. — Не можеш да го използваш като извинение, Лора. Животът на Лиза зависи от теб.

— Щом мама иска да остане тук, остави я на мира — възразих аз.

— Спри да я защитаваш, Миранда. Лора, през цялото време повтаряш, че бебето е най-важното нещо. Докажи го и ела с нас.

— Не знам дали ще мога — отвърна мама. — Знам, че е пълна лудост, но се страхувам, че ако напусна тази къща, тя ще се сгромоляса. Мисля, че съм единствената, която държи всичко на мястото му.

— Всичко се сгромоляса — отбеляза Сил. — Всичко отиде по дяволите, Лора. — Момичето сграбчи ръката на мама и буквално я извлачи от слънчевата стая. — Виждаш ли? Целият свят отиде по дяволите, докато се криеше. Сега се размърдай!

Стоях напълно неподвижно. Но в следващия момент майка ми хукна към къщата на госпожа Несбит, към онова, което беше къщата на госпожа Несбит, а сега представляваше планина от тухли и камъни. Сил и аз я последвахме. Не бях сигурна, но мисля, че съпругата на брат ми се усмихваше.

Отломките пред вратата на мазето бяха много по-високи от купчината, която изкатерихме с татко. Бяха по-високи от самите нас. Нямаше как да започнем отдолу и да си проправим път нагоре.

— Миранда, донеси стълбата от гаража — нареди ми Мат.

Тръгнах на бегом, за да изпълня задачата, доволна, че ми бяха дали нещо, с което мога да се справя. Гаражът изглеждаше напълно непокътнат, но когато излязох от него със стълбата в ръце, погледнах към нашата къща. Един огромен клон беше паднал върху покрива, част от него липсваше и прозорците бяха премазани.

Въпреки това бяхме извадили късмет.

Пренесох стълбата. Мат я постави върху планината от камъни.

— Аз ще се покатеря — каза Сил. — Миранда, искаш ли да ми помогнеш?

Кимнах. Изкачихме се на върха на купчината и започнахме да хвърляме останките колкото се може по-надалеч от къщата.