Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Искам да те защитя — рече майка ми. — Искам да знам, че си в безопасност и си добре.

— Просто ме обичай — казах ѝ аз. — Обичай ме и ме пусни да си тръгна.

10 юли

Мислех си, че знам какво е страхът. Мислех си: „През изминалата година всеки ден се страхувах, трябва да мога да разбера страха“.

Нищо не разбирах.

Миналата нощ беше ужасна. Мат ми се разкрещя, каза ми, че Алекс не е достатъчно добър за мен, че съм нелоялна и глупава. След това той и Сил се преместиха в стаята му за пищящ двубой, който беше толкова шумен, че можехме да чуем всичко долу.

Джон не се разкрещя, поне не на мен. Той и мама се скараха жестоко. Брат ми искаше да тръгне с нас, но мама не го пускаше. Достатъчно зле беше, че ме изпрати до къщата на татко да повикам Джон, за да му каже да си остане у дома.

Дори Чарли се намеси в постановката. Дойде до нас, за да поговорим за някои неща.

— Радвам се, че идваш с нас — започна той. — Това направи Хал толкова щастлив, а той е най-добрият ми приятел. Но не разчитай прекалено много на Алекс. Той е страхотно момче, Миранда, чудесно момче, но в крайна сметка е точно това — момче. Момче, на което са се стоварили толкова много отговорности, че си е помислило, че може да бъде мъж.

Това беше миналата нощ. И колкото и ужасна да беше, бих дала всичко, за да се върна на нея.

Мат и татко излязоха рано тази сутрин, за да цепят дърва и да прекарат последния си ден заедно. Сил се скри в стаята си, а Джон в своята. Мама и аз почистихме първия етаж, като внимавахме да не се озовем в една и съща стая, докато лъскахме и търкахме.

Алекс и Джули се появиха около десет часа.

— Джули иска да отиде за храната с Джон — каза момчето. — Имате ли нещо против, госпожо Еванс?

Мама поклати глава. Отиде до стълбището и се провикна на Джон да слезе. Той го стори, но всяка следваща крачка му отнемаше повече време от първата.

— Джули иска двамата да отидете до града — каза майка ми. — За храната. Съгласен ли си?

Джон сви рамене.

Джули прие този отговор за „да“.

— Да вървим — каза тя и брат ми я последва. Двамата напуснаха къщата.

— Искам да изляза малко с Миранда, ако не възразявате, госпожо Еванс. Ще потърсим някакви колела, може би дори и кола.

— Струва ми се, че може да вали — каза мама.

— Ще се оправим — обеща Алекс. — Ще се грижа за нея.

— Ще си взема якето — казах аз. Прибягах до килера и го извадих от там, като на връщане целунах майка ми по бузата. — Не се тревожи, мамо, няма да се разтопя.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да се тревожа.

Щом излязохме навън, осъзнах, че няма да се нуждая от якето си. Времето беше задушно, а температурата се доближаваше до двайсет градуса. Във въздуха се носеше мирисът на гръмотевична буря. Надявах се утре времето да е по-добро. Щеше да е по-лесно за мама, ако не заминавах под буреносни небеса.

— Трябват ни повече колела — каза Алекс. — Двамата можем да започнем с едно, Джули, Лиза и Гейбриъл с друго, както и по едно за Чарли и Хал. Можем да вземем едното колело от семейството ти, така че ще ни трябват още три.

— Имаме само четири велосипеда — отвърнах аз. — Те са за мама, Мат, Сил и Джон.

— На майка ти не ѝ трябва. Тя никога не напуска къщата.

— Някой ден ще ѝ се наложи да го стори.

— Ще си намери колело тогава. Междувременно ние ще се нуждаем много повече от него.

Исках да попитам Алекс дали това, което правим, е правилното нещо, но знаех, че самият въпрос означаваше, че си мисля, че не е. Вероятно беше усетил какво чувствам, защото ме прегърна и ме целуна.

— Желая те толкова силно — каза той и след това се засмя. — Едно време си мислех, че желая разни неща — училище, успех, храна. Те не представляват нищо в сравнение с това, колко много те искам.

— Имаш ме.

— Не мога да повярвам. — Целунах го, за да му го докажа. Когато го направих, милионите ми съмнения се изпариха.

— Хайде — каза Алекс и ме хвана за ръката. — Да видим какво можем да намерим.

Тръгнахме към фабриката „Севън Пайнс“, която се намираше на около километър и половина от дома ни. Спирахме безброй пъти, за да се целуваме и прегръщаме и да се възхищаваме на факта, че сме истински. Бях излъгала мама. Наистина се разтопих, и пак, и пак.

Отне ни цял час на търсене, целуване и прегръщане, докато намерим две колела.

— Хайде да ги караме по обратния път — предложих аз. — След това ще се върнем да потърсим още.

— Добра идея — съгласи се Алекс и ме целуна отново. — Ще потърсим още две, за да може майка ти да задържи своето.