Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Смятах да му кажа. Да му разпиша пътния лист.

Нищо не трае достатъчно дълго, освен страха, глада и мрака. Преди пет седмици не можех да си представя какво е чувството да обичаш, наистина да обичаш, момче. Бях имала чувства. Бях имала фантазии. Но нищо подобно на онова, което изпитвах през последните пет седмици. Все едно съм си представяла цветове, които никога не съм виждала.

Пет седмици. Може би щях да живея още пет години или пет седмици, или пет дни. Щастлива съм, че получих като дар тези пет седмици, и не мога да бъда алчна за още.

Веднъж приела това, беше въпрос на време да изчакам до сутринта. Сигурна съм, че отново заспах, но сънищата не се завърнаха повече.

След закуска отидох до къщата на татко. Алекс и Джули се молеха в гостната. Смятах, че имам отговора на техните молитви, но в крайна сметка не знаех за какво се молеха.

Когато приключиха, отидох при тях.

— Трябва да говоря с теб — казах на Алекс, но една част от мен все още смяташе, че не трябва да го правя.

Той изчака да продължа.

— Навън — отбелязах аз. — Хайде да се поразходим.

Не дадох шанс на Алекс да ми зададе някакви въпроси. Ако дори за миг се подвоумях, можеше и да не му кажа онова, за което бях дошла. Не бяхме се отдалечили и на няколко метра от къщата и му подадох листовете.

— Сил каза, че има град убежище там — съобщих аз. — В университет „Секстън“.

Алекс се вторачи в страниците.

— Виждала ли го е? — попита той.

— Не — отвърнах аз. — Чула го е от някого, който е бил там, когато са го превръщали в такъв. Тя не знае къде се намира, а аз я излъгах защо искам да узная за него. Ходих до града, до библиотеката. Намерих това.

Алекс прочете статията за „Секстън“. След това ме целуна.

— Тръгваме утре — обяви той.

— Но утре е събота — възпротивих се аз. — Изчакай до вторник.

— Мразя да чакам. Ако чакаме прекалено дълго, Джули няма да се справи.

— Това е просто кашлица.

— Няма такова нещо като просто кашлица.

Прегърнах го и отново се целунахме.

— Идваш с нас — каза Алекс. Това не беше въпрос, а уверение, че ще го сторя.

— Виж, не знам — отвърнах аз.

— Не — възпротиви се той. — Налага се. Сега, когато всичко е наистина, когато Джули има къде да отиде, мога да започна да правя планове за нас.

— Аз не съм католичка. Не мога да сменя вярата си заради теб.

— Не те моля да го правиш — отвърна Алекс. — Не те обичам заради онова, в което вярваш. Обичам те въпреки онова, в което вярваш.

— Вярвам в семейството ми — обявих аз. — Както и ти.

Алекс кимна.

— Смятах, че пропуските са единственото ценно нещо, което притежавам. Но ти си по-ценна. Ще дам на Лиза два от пропуските, за нея и за Гейбриъл. Джули може да живее с тях в града убежище. Хал, аз и ти ще живеем навън. Чарли също, ако иска да дойде с нас. Имат нужда от работници, хора, които да отглеждат посеви, да чистят и да се грижат за града. Можем да се справим, Миранда.

Обмислих всичко, което ми говореше Алекс, доколкото можех да мисля, притисната в тялото му. Знаех си, че пътуването щеше да е тежко, но щеше да е още по-тежко, ако тръгнехме след месец, след година, когато храната свършеше и се наложеше да напуснем Хауъл. Тогава нямаше да имам и Алекс.

Ако си тръгнех сега, мама щеше да има Джон, Мат и Сил. Тя нямаше да се възпротиви да замина с татко. Дори да го направеше, нямаше да може да ме спре.

— Да — заявих аз. — О, Алекс, да.

9 юли

Беше лесно да кажа на Алекс, че ще тръгна с него. Съвсем друго нещо беше да кажа на мама обаче.

Знаех, че се налага да го сторя. Не можех просто да изчезна. Помолих Алекс да не казва на татко и Лиза до днес, но когато разберяха, щяха да дойдат да поговорим за плановете си.

Щеше да е още по-лошо, ако Джули кажеше на Джон, а той кажеше на мама, преди аз да съм го направила.

Само дето беше неделя и мама учтиво отказа на Сил да се присъедини за тяхната молитвена служба. Аз отказах също толкова учтиво. Двете с мама стояхме на прага на вратата и гледахме как Сил, Мат и Джон вървят към къщата на татко. Бях останала сама с майка ми. Нямах друг избор.

— Има нещо, което искам да ти кажа — започнах аз.

Видях как мама преценява колко лошо щеше да е то. Но не каза нищо, само ми направи знак да седна до нея.

— Алекс притежава някои документи — казах аз. — Три пропуска за град убежище.

— Какво означава град убежище? — попита мама.

— Безопасни градове, които продължават да функционират. Правителството ги е създало. Предполагам, че имат и ток. Болници, училища. В тях живеят важните хора. Хората с връзки.