Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

За първи път откакто я познавах, усетих, че Сил се чувства неудобно.

— Виж какво — започна тя. — Има неща, които съм споделила на Мат, и такива, които не съм, но единствената причина за вторите е, че той не иска да чува за тях. Ясна ли съм? Не се срамувам от нищо, което съм сторила. Жива съм и съм тук точно заради това, което съм извършила. Мат знае това. Приема го. Но не иска да знае подробностите.

— Нищо няма да му кажа — обещах аз. — Кълна се.

— Честна скаутска? — попита ме Сил, след което се разсмя. — Добре. Вярвам ти. Така или иначе, няма никакво значение. Бях в един от евакуационните лагери. Беше преди около… не знам точно, може би година. В самото начало. В лагерите имаше охранители, военна полиция, предимно млади момчета. Един от тях беше намерил няколко бутилки с водка, така че той и приятелчетата му решиха да си спретнат парти. С някои от нас, момичетата. Напуснахме лагера, нахлухме в една празна къща и си прекарахме добре. — Сил млъкна за миг. — Най-важното беше охранителите да са щастливи. Ако някой от тях те харесаше, имаше възможност да получиш допълнително храна или одеяло.

Сега разбрах защо Мат не искаше да чува нищо от това. Започнах също да разбирам защо Алекс и Карлос искаха толкова много да защитят Джули.

— Имаше много момичета в лагера — продължи Сил. — Охранителите си избираха от нас, така че се налагаше да правим всичко, което искат, и да ги накараме да се чувстват специални, все едно бяха звездата на отбора, а ние водещите мажоретки.

— Мат не е такъв — казах аз.

— Не е — съгласи се Сил. — Мат въобще не е такъв. Нито Хал, Чарли или Алекс. Вероятно охранителите също нямаше да са такива, ако нещата не се бяха променили. Но нещата се промениха и те се превърнаха в това, което са, и ако искахме допълнително храна, трябваше да се държим с тях така, все едно са най-великите хора на земята. Обичаха да им се напомня колко са могъщи.

— Всички бяхме малко пияни тази нощ — продължи Сил — и те започнаха да се хвалят кой колко хора е убил. След това взеха да си спомнят първия път, в който бяха убили някого. Единият от охранителите каза, че първият път, в който е убил човек, бил при разчистването на някакъв колеж, който трябвало да се превърне в град убежище. Било забавно, каза той, защото този колеж бил „Секстън“. Бил кандидатствал в него, но бил отхвърлен, а сега се намирал там и стрелял по професорите, които се борели за животите си. Казах му, че се надявам да е гръмнал декана по приемането, и той се разсмя.

— Как си успяла да запомниш името — попитах я аз, — щом си била пияна?

— Не бях чак толкова пияна — отвърна Сил. — А и тогава още си търсех подходящо име. Едно от тях беше Ан Секстън [13], само дето Ан е много тъпо, а и не можеш да се наречеш Секс. Затова си избрах Силвия Плат. Така или иначе, я харесвах повече.

Нямах представа за кого ми говори, но нямаше значение.

— Охранителят каза ли къде се намира? — попитах аз. — Този университет „Секстън“?

Сил поклати глава.

— Бездруго вече беше изпял прекалено много — отвърна тя. — На следващия ден чух, че момичетата, които са присъствали на партито, били задържани и отведени. Напуснах, преди да ме открият.

— Щом си знаела името, не си ли можела да го намериш? — попитах аз.

— Не ми пукаше къде е — призна си Сил. — Опитвах се да стигна на изток, за да разбера дали някой от семейството ми не е още жив. За съжаление, не бяха.

— Сега имаш ново семейство.

— Така ми казва и Мат.

Нямаше какво повече да кажа, освен да помоля Сил да не казва на никого за разговора ни. Не исках мама да разбере, това и обясних. Тя се съгласи да мълчи.

Сега съм в моя килер, пиша всичко това и се опитвам да измисля начин да намеря университета „Секстън“. И ако го издиря какво да правя след това.

5 юли

Нямам представа колко колежа има в Съединените щати, нито колко са били. Според мен вече няма нито един. Едно време татко работеше в колежа „Денинг“, така че си помислих, че може да е чувал за „Секстън“ и да знае къде се намира.

Единственият проблем беше, че трябваше да си измисля оправдание защо питам. Не можех просто да кажа: „Мисля да кандидатствам там следващата година, защото винаги съм искала да отида в колеж, който е кръстен на Ан Секстън, която и да е била тя“.

Имам чувството, че ще повярва повече на обяснението, че винаги съм искала да отида в колеж, който съдържа думата „секс“ в себе си, но това няма никакво значение. Може би все още съществуват колежи, но освен ако не са на близко разстояние до Хауъл, Пенсилвания, няма как да стигна до тях и да ги питам.