Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Няма нужда да ги купуваме — отвърна Джон. — Алекс има такива. Джули ми каза. Той не ги използва, така че ние ще го направим.

Нямах представа за какво говори брат ми, но явно Алекс имаше.

— Казала си му? — обърна се към Джули той. Звучеше така, все едно не можеше да повярва, че го е сторила. Явно бързо повярва, защото почна да ѝ крещи на испански, а тя му отвърна по същия начин.

— Стига! — извика татко. — Спрете се всички. Веднага!

Заприличахме на участници в игра на „Замръзни“. Никой не помръдваше.

Досега не бях виждала баща ми толкова ядосан.

— Имаш пропуски за град убежище? — обърна се той към Алекс. — За какво смяташе да ги изтъргуваш? Превоз с камион до Охайо, докато сестра ти кашля до смърт?

Момчето изглеждаше така, все едно татко го беше ударил в лицето. В следващия миг избяга от стаята, изтича навън от къщата. Джули стана и хукна след него.

— Прибирай се вкъщи, Джон — каза татко. — Прибирайте се с Миранда.

— Няма — отвърна брат ми.

— Престани да се държиш като дете. Не мога да издържам вече.

— Моля те — казах на Джон. — Нуждая се от теб. Не издържам там без теб.

В този момент нямах представа какво ще направи брат ми. Той беше толкова силен през изминалата година. Порасна толкова много. Но част от него продължава да бъде детска.

Джон кимна. Не каза нищо, но когато излязохме навън, хукна да тича към Джули. Тя го хвана за ръката и след кратко колебание тръгнаха заедно към нашата къща.

Алекс ги наблюдаваше, докато вървяха. Не помръдна от мястото си. Отидох до него.

— За какво е всичко това? — попитах го аз. — Имаш пропуски за град убежище? Това означава ли, че ти и Джули можете да отидете в такъв?

— Не те засяга — отвърна той.

— Щом засяга теб, засяга и мен — възпротивих се аз. — Виж, Алекс, какво трябва да направя, за да ти докажа това?

— Съжалявам. — Алекс ме прегърна силно. Когато устните ни се допряха, почувствах, че знам всичко за него. Разбира се, имаше толкова много неща, които не знаех.

— Градът убежище — изрекох, когато се откъснах от обятията му. — Пропуските.

— Имам три от тях — отвърна момчето. — Те са за членове на семейството — съпруги, съпрузи, малки деца. Аз съм над позволената възраст.

— Но Джули не е — констатирах аз. — Карлос знаеше ли за пропуските? Когато е взел решението, че сестра ви трябва да отиде в метох?

— Казах му всичко — отвърна Алекс. — Надявах се, че може да знае къде има град убежище. Пазят ги в тайна. Карлос се опита да намери някой от тях, но не успя, затова ми каза, вместо това да отведа Джули в метоха. Джули не искаше да ходи и аз заех нейната страна. Но Карлос настоя. Трябваше да ѝ намерим безопасно място някъде, където и аз, и той щяхме да можем да я открием.

— Пропуските още ли са в теб? — попитах аз. — Пазил си ги през всичкото това време?

— Държах ги като резервен вариант — отвърна момчето. — Щях да ги заменя за Джули, ако се наложеше. След това сметнах, че мога да ги дам на сестрите в замяна на това, че ще приемат сестра ми. Така нямаше да е подаяние.

— Джули е щастливка, че те има.

— Никой не е щастливец да ме има— отвърна Алекс. — Не си ли го разбрала още?

— Аз съм — възпротивих се аз. — Аз съм щастливка.

— Миранда… — започна той, но аз го прекъснах с целувка.

3 юли

Днес татко и Мат отидоха до града, за да вземат нашата храна. Доколкото знам, това е първият път, в който разговарят, откакто заминахме за метоха.

След като тръгнаха, Алекс дойде до нас.

— Чудех се дали не искаш да претърсваме къщи — попита ме той.

Качихме се на колелата си и потеглихме. Тръгнахме в друга посока, където претърсихме две къщи, но не намерихме кой знае колко. Не че очаквахме нещо различно. Работехме мълчаливо, претърсвахме помещенията заедно, но нямаше никакъв контакт между нас.

— Миранда, мислих доста — започна Алекс.

— Мислиш прекалено много — отвърнах аз.

Той ме сграбчи. Може и аз да съм го сграбчила. Малко ми се губи този момент. Помня само, че се намирахме в прегръдките един на друг и споделяхме една дълга, груба и жадна целувка.

— Не — изрече той и се отдръпна назад. — Това не е правилно.

— Пак започна да мислиш — скастрих го аз и го придърпах към себе си за още една целувка. Той ме искаше също толкова силно, колкото го исках и аз.

— Ела с нас — каза ми Алекс. — С мен и с Джули. Ще бъдем семейство.

— Какво стана с манастира? — попитах го аз.

— Той беше една мечта. Също като града убежище. Като метоха. Но ти си истинска, Миранда. Ти и Джули, и светът, с който трябва да се справяме. Можем да го променим. Знам, че можем.