Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Това искам и аз.

Алекс ме прегърна.

— Няма да съжаляваш — обеща той. — Ще намерим някой свещеник в Питсбърг и ще се оженим там. Ще намеря дом за теб и Джули, докато работя във въглищните мини. Няма да си гладна. Заклевам се, че няма да си.

— Женени? — учудих се аз. — От свещеник? Не можем ли просто да се вречем един на друг още сега?

— Не — отвърна Алекс. — Не можем да продължаваме така. Грях е. Или ще се оженим пред Бог и пред Църквата, или ще спрем точно сега.

Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Съжалявам — изрекох аз. — Не мога да кажа „да“. Не мога да се оженя за теб и да изоставя всички, които обичам. Обичам те и те желая, но не съм готова още за това. Не мисля, че и ти го искаш, поне не наистина.

— Нямаш представа какво искам аз — отвърна Алекс.

— Кажи ми тогава — приканих го аз. — Какво искаш, Алекс? Да бъдеш с мен? Да бъдеш францисканец? Накарай ме да разбера какво желаеш.

Той не продума нищо, беше настанала такава тишина, че можех да чуя как тупти сърцето му.

— Искам да съм добър — отговори нежно Алекс. — Но не знам как.

— О, Алекс. — Прииска ми се да го прегърна, но не го сторих, защото знаех, че ще се отдръпне, ако го направя. — Никой вече не знае как.

Момчето кимна, след което се разплака, като малко дете, което беше пожелало Луната и му беше отговорено, че никога няма да я има.

4 юли

Едно време обожавах Четвърти юли. Горещо време. Фойерверки.

Днес беше мрачно и около десетина градуса по Целзий.

Момчетата отпразнуваха празника с цепене на дърва. Мама направи редовната си проверка на хранителните ни запаси. Предполагам, че Гейбриъл отново плаче, а Лиза се опитва да го успокои.

Сил не яде на закуска. Казва, че никога не е закусвала и не вижда причина да започне сега. Това, естествено, подлудява мама, но като добра свекърва пази мнението си, че закуската е най-важното хранене за деня, само за себе си.

Всички бяха заети със своите занимания, а Сил се криеше в стаята на Мат, което беше най-подходящият момент да поговоря с нея. Едва си разменяхме по някоя дума, откакто се върнах, и честно казано, нямах желание да говоря с нея, но се налагаше да я питам нещо.

Почуках на вратата, казах ѝ, че съм аз, а тя ми отвърна да вляза. Лежеше на матрака, завита с одеяла, макар електрическата печка да работеше на максимум.

— Не мога да се стопля — призна си Сил. — Топло ми е само в слънчевата стая до печката на дърва.

— Можеш да слезеш долу — отбелязах аз.

— По-късно — отвърна тя.

Погледнах я и веднага си спомних как беше пуснала Хортън навън, за да умре, но се заставих да не мисля за това, защото имаше шанс Сил да знае нещо, което можеше да помогне на Алекс и Джули.

— Преди време ми каза нещо — започнах аз. — За шофьорите на камиони.

— Какво за тях? — Тя се поизправи на лакти.

— Каза, че понякога спирали на път за градовете убежища. Спирали и вземали хора.

— Момичета — поправи ме Сил. — Никога не спират за момчета. И никога не го правят на път за някой град убежище. Тогава камионите са пълни с продоволствия. Когато се връщат, може да спрат за някое момиче.

— Някога спирали ли са за теб? — попитах аз.

— Какво ти влиза в работата?

— Не ми влиза — отвърнах аз. — Ти не разбираш. Чудех се дали някой от тях не ти е казал откъде идва, къде е бил градът убежище. Това е всичко.

— Не е — отговори Сил. — Знаеха, че трябва да си държат езика зад зъбите. Можеха да изгубят работата си, ако кажеха на някого къде са разположени градовете убежища.

— Добре. Съжалявам, ако съм те обезпокоила.

— Сядай — нареди ми съпругата на брат ми. — Не ми харесва как стоиш и ме гледаш лошо.

— Не те гледам лошо — отвърнах аз, но сторих, както ми нареди тя, и седнах на матрака до нея.

— Няма значение къде се намират градовете убежища — започна Сил. — Никой от нас няма да бъде допуснат до тях. Не сме достатъчно важни. Те са за политиците, за хора като тях.

Сил и Лиза бяха станали доста близки. Ако татко беше казал на съпругата си за пропуските, тя щеше да каже на Сил. Явно баща ми беше запазил тази информация за себе си, защото беше преценил, че тя щеше да разстрои Лиза. Трябваше да бъда внимателна Сил да не разбере защо ѝ задавам този въпрос.

— Глупаво е от моя страна — започнах аз. — Мислех си, че понеже мама е писателка, може да ни пуснат. Това е всичко. Помня, че беше споменала тези градове убежища, затова реших да те питам дали знаеш къде се намира някой от тях. Но ти не знаеш, така че извинявай, че те обезпокоих.