Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Замалко да го оставя. Казах си, че мога да се преструвам, че не съм го намерила, да се кача на колелото и да карам до къщата ни, преди някой да е установил, че ме няма, и да забравя за всичко това. По този начин Алекс и Джули щяха да останат с нас. Поне Джон и Джули щяха да са щастливи. Не дължах ли това на брат ми — да спомогна най-добрата му приятелка да остане при него? И на татко и Лиза? И на Чарли? Защото, ако Джон беше нещастен, и мама щеше да е нещастна, ако мама беше нещастна, щеше да направи живота на Сил истински ад, което щеше да направи и Мат нещастен. А всички те щяха да направят мен нещастна.

Неведението е истинско блаженство.

Взех книгата.

Колежите бяха изброени в азбучен ред.

Университетът „Секстън“ се намираше в Маккинли, Тенеси. В него се обучаваха 5500 студенти и беше най-известен със селскостопанските и ветеринарните си паралелки.

Има нещо в успеха, което те кара да продължаваш да вършиш една работа, колкото и да не ти харесва тя. Откъснах страницата за „Секстън“, след което намерих един атлас. Имаше пет страници, посветени на Тенеси, и аз ги скъсах всичките. Щях да дам възможност на Алекс да открие сам този щат, но веднъж стигнал там, можеше да следва картата на Маккинли.

Накрая, тъй като бях съвсем сама в библиотеката и вече бях опропастила две книги, отидох до раздела с поезията, открих една антология със съвременни американски поети и я взех за Сил. Някой ден щях да ѝ я подаря.

На връщане се отбих до къщата на татко. Гейбриъл се късаше от реване.

— Растат му зъби — обясни Лиза, все едно бебето се нуждаеше от извинение, за да пищи.

Алекс, Джон и Джули бяха в гостната. Алекс им преподаваше урок по история. Явно според него тя още беше важна. Джули вярваше, че Алекс все още е важен, а Джон, че Джули все още е важна. Или може би те просто харесваха историята.

Можех да ги прекъсна, да кажа на Алекс за града убежище в Маккинли, Тенеси, да им помахам за сбогом, когато двамата с Джули си тръгнеха завинаги, да утеша онези, чиито сърца щяха да са разбити, и след това да утеша собственото си разбито сърце.

Вместо това кимнах на Алекс, прибрах колелото си в нашия гараж и отидох в килера на спалнята ми, за да запиша всичко това. Прекарвам толкова много време тук, че мисля да му сложа завеси.

Алекс ми беше казал да вярвам в утрешния ден. Е, може би утре щях да знам как трябва да постъпя.

7 юли

Все още не съм решила.

Вместо да мисля по въпроса, излъсках толкова добре къщата ни, че ако още съществуваха списания за дома, нашият щеше да е на корицата.

8 юли

Не спах добре миналата нощ, сънувах един и същи сън отново и отново, че съм сама в къща, която беше нашата, но не приличаше на нея. Цялата блестеше от чистота, беше нова и чак не можех да повярвам колко е красива, но всяка стая, в която влезех, беше празна. Колкото повече продължаваше сънят, толкова повече осъзнавах, че къщата е празна, защото всички са умрели и аз бях единствената останала жива.

След известно време се отказах да се опитвам да заспя.

Замислих се за изборите, които имах пред себе си. В началото ми се струваха прекалено прости. Да кажа на Алекс или да не кажа на Алекс.

След това станаха по-сложни. Можех да кажа на Алекс сега, а можех да му кажа и следващата седмица.

Или можех да реша дали да му кажа, или не, следващата седмица. Или следващия месец. Или следващата година. Просто защото нямаше да му кажа сега, не означаваше, че няма да му кажа никога.

Разбира се, когато не си напълно сигурен, че ще бъдеш жив след година, отлагането на вземането на решения е същото като самото вземане на решения.

Това ме върна отново на въпроса дали да кажа на Алекс, или да не му кажа. Защото щеше да им отнеме месеци да стигнат с Джули до Тенеси, а зимата настъпваше рано сега. Някъде в края на август. Ако отложех дотогава, той пак щеше да замине, но щеше да им е много по-трудно да стигнат до там.

Въпреки всичкото ми говорене за избори, всъщност наистина нямам такива. Трябваше да кажа на Алекс за града убежище и трябваше да му го кажа веднага. Той и Джули щяха да останат до понеделник. Два дни от днес.

Така или иначе, бяха останали повече дни, отколкото възнамеряваше Алекс. Ако метохът беше отворен, вече щеше да е минала цяла седмица без тях. Фантазията ми любимият ми да остане с мен беше точно това — фантазия. Той беше направил сделка с Бог. Джули да отиде в метоха, а той в манастир. Какво оставаше за Миранда? Миранда беше просто една мечта.