Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Как Алекс се е снабдил с пропуските? Да не би семейството му да има връзки?

— Какво значение има? — учудих се аз. — В крайна сметка ги притежава.

— Има огромно значение — сопна се мама. — Защото следващото нещо, което ще ми кажеш, е, че заминаваш с него и Джули и тримата ще бъдете добре и щастливи, и аз не бива да се тревожа, защото ще бъдете в град убежище, каквото и да означава това. Но ако Алекс е откраднал пропуските или нещо по-лошо, тогава искам да знам.

— Нямам представа как се е снабдил с тях — отвърнах аз. — Но го познавам добре. Никога не би ги откраднал.

— Добре — каза мама. — Някак си тези пропуски са му паднали от небето. Говорим за чудо. Защо не е отвел Джули там досега? Защо беше цялата тази работа с метоха, ако този прекрасен град убежище ги е очаквал?

— Не е знаел къде има такъв. Крият ги в тайна. Но аз намерих един от тях.

— И как го направи? — попита мама.

— Няма значение. Намерих го. Казах му къде е. Тримата ще заминем вдругиден. Ще прекараме животите си заедно. Мамо, той се отказва от всичко заради мен.

— Ти си тази, която се отказва от всичко. Отказваш се от дома си, от семейството си.

— Не — сопнах се аз, — Точно това не разбираш, мамо. Алекс ще даде двата пропуска на Лиза, за нея и за Гейбриъл. Ще остави Джули да живее при тях, а аз, татко и той ще се установим наблизо. От това се отказва, мамо. Тези пропуски са изключително ценни. Алекс може да ги замени за каквото се сети. Но онова, което желае, съм самата аз.

— Къде е този рай на земята? — попита мама. — Където ще живеете сред всичките тези болници и училища.

— Тенеси— отговорих аз, — Университетът „Секстън“ в Маккинли, Тенеси. Алекс казва, че със сигурност ще си намерим работа там. Не можеш да ме спреш, мамо, както не можа да спреш Мат да се влюби. Заминавам. Ще бъда с татко. Всичко ще е наред с мен.

— Не правиш всичко това, за да си с баща си — констатира майка ми. — Поне бъди честна.

— По-честна съм, отколкото ти някога си била — отвърнах аз. — Особено когато не ми позволи да замина с татко миналото лято.

— Трябваше да взема това решение вместо теб. Не беше достатъчно голяма, за да избираш сама.

— Сега обаче съм — отвърнах аз. — И вече взех своето решение.

— Баща ти знае ли?

— Алекс ще му каже днес.

— Ще се зарадва. Все пак ще има безопасно място за Лиза и за бебето. Чарли ще дойде ли с вас?

— Не знам — отвърнах аз. — Но се надявам да дойде.

— Аз също — каза мама. — Защото ще имате нужда от всичката помощ, която можете да получите, Миранда, когато всичко това се скапе. Мислиш си, че си достатъчно голяма, но не си. Нямаш никаква представа какво е любовта. Онова, което изпитваш към Алекс, е съжаление и желание, а не любов. Не и любов, каквато двама души изграждат цял един живот.

— Може би сега любовта е точно такава — отвърнах аз. — Съжаление. Желание. Може би аз съм една от щастливките, защото все още имам чувства. Не знам. Но знам, че не мога да понеса дори мисълта, че може да изгубя Алекс. Това е моят шанс, може би единственият ми шанс да обичам някого. Не мога да се тревожа какво можем да изградим за цял един живот. Имаме само днешния ден. Ако сме късметлии, ще имаме и утре.

— Какво ще стане, ако не останете в Тенеси? — попита мама. — Откъде ще разбера къде сте?

— Ще уведомим брата на Алекс. Името му е Карлос Моралес. Той е с Морската пехота, разположен е в Тексас. Алекс може да ти даде всичката необходима информация.

— Има ли нещо, което може да промени решението ти? — попита мама. — Никакви съмнения ли нямаш?

Имах хиляди съмнения, милиони съмнения.

— Обичам Алекс — отвърнах аз. — Той също ме обича. Заминавам с него.

— Но не и преди вторник. Ще се радвам, ако промениш решението си. Алекс ще те разбере, както и баща ти. Обещай ми, че докато настъпи времето да потегляш, ще обмислиш добре нещата. Обичам те, Миранда, и искам само най-доброто за теб. Помисли от какво ще се откажеш, ако заминеш. Помисли си сериозно.

— Вече съм помислила. Обещавам да помисля още. Но, мамо, ще замина. Знам от какво ще се откажа, ако го сторя. Но също така знам какво ще изгубя, ако остана.

Майка ми взе ръката ми в своята.

— Нещата не трябваше да се развият така — каза тя. — Сега трябваше да си в гимназията и бъдещето ти да е пред теб. А не да става всичко това.

— Не е трябвало да бъде така и за Алекс — отвърнах аз. — Или за Мат. Или за Джон. Трябва да се бориш за щастието си, мамо. Може и да не е било така, но сега е. Нямам намерение да се отдавам на тъгата. Не искаш това от мен, сигурна съм в това.