Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Трябваше да измисля друга причина защо се интересувам, но не се сетих за такава. Не мога да кажа, че ми е хрумнало по време на някой разговор или на игра, наречена „Назови най-затънтения университет“. А и татко винаги ме разбира, когато лъжа.

Можеше да ме разкрие за две секунди, да не кажа и по-малко.

Най-вероятно мама беше чувала за Ан Секстън, но това не означаваше, че е чувала и за университет „Секстън“. Тя пък можеше да ме разкрие за една секунда, без да си дава много зор.

Назад във времето, когато животът беше лесен, интернет щеше да има всичката необходима ми информация. Най-хубавото при него беше, че не му пукаше защо го питаш.

Макар в последно време да имахме доста често ток, нямахме телефон, кабелна или интернет. Вероятно в градовете убежища разполагаха с тези неща, но ние не живеехме в такъв.

Опитах се да си спомня как хората са откривали разни неща, когато интернетът не е съществувал. В крайна сметка са имали въпроси и невинаги са можели да питат родителите си. Или учителите си. Или библиотекарите.

Библиотекарите! Те винаги знаят как да откриеш нещо. Такава е била работата им, дори и преди интернет.

Имаше само един проблем: библиотеката на Хауъл затвори преди месеци.

Това обаче не означаваше, че всичките ѝ книги ги няма. Може би съществуваше справочник, в който се споменаваха всички университети в страната. Ако библиотеката притежаваше такъв справочник, той още щеше да е там, защото кой би си направил труда да го открадне?

Следващият въпрос беше дали трябваше да отида в библиотеката да потърся тази книга и да намеря адреса на университет „Секстън“. Ако нямаше да ходя, не се налагаше да казвам на Алекс. Но ако реша да отида, особено важно беше да му споделя, защото за какво иначе ми трябваше да знам къде се намира университет „Секстън“, освен за да си фантазирам, че ще ходя в учебно заведение, което съдържаше думата „секс“ в името си?

Ако кажех на Алекс, той щеше да тръгне за натам. Без значение колко далеч се намираше. Щеше да изчака, докато се увери, че Джули е готова за пътуване, след което двамата щяха да тръгнат и никога вече нямаше да ги видя, освен ако не заминех с тях, за което се налагаше да искам позволение не само от мама и татко, но и от Бог и Църквата.

Как можех да не му кажа? И откъде можех да съм сигурна, че Сил няма да се изпусне пред Лиза или Чарли по време на техните четения на Библията? Алекс щеше да научи за университета „Секстън“ и двамата щяха да заминат за него, но щеше да ме намрази, че не съм му казала.

Ако нямаше да сме заедно, исках поне да се чувства зле от това.

Качих се на колелото си и го подкарах към града. Излъгах мама, като ѝ казах, че отивам у татко, за да си играя с бебето, и мама не се опита да ме пречупи. Предполагам, че на някои лъжи е по-лесно да се повярва, отколкото на други. Колелото ми беше в гаража, но тя не ме забеляза, докато го изкарвах от там, или ако ме беше видяла, не дойде на бегом, за да ми поиска обяснение. Нито някой друг. Изминах всичките шест километра и половина до града съвсем сама.

Не обичах да ходя там. Градът ми напомняше за всичко, което се случи. Никога не е бил голям, но имаше места, на които можеш да хапнеш, да пазаруваш и да се мотаеш. Сега всичко е мъртво, освен кметството, което отваря само в понеделник, за да раздава храната. Това не се знаеше докога ще продължи.

Докато си карах колелото, си мислех, че ще се наложи да счупя стъклото на някой от прозорците, за да вляза вътре. Това ми се струваше много неморално, подобно на това, да счупиш прозорец на църквата. За мое щастие, някой не беше разсъждавал по този начин и вече беше извършил това скверно дело. Влязох.

Вътре беше мръсно. Не знам защо това ме изненада, след като ние чистим постоянно, за да държим саждите надалеч от дома ни, а тук нямаше кой да се заеме с хигиената. Библиотеката беше толкова студена, мрачна и занемарена, че сърцето ми се късаше. Почувствах се също толкова зле, колкото когато изгубих Хортън.

Разликата беше, че сега не се разплаках. Имах достатъчно други причини да тъгувам от една обикновена сграда. Освен това, ако се случеше чудо и мама отидеше в дома на баща ми, щеше да установи, че не съм там, и тогава щях да бъда наказана до живот. Не че сега не бях, но този път щеше да е официално.

Отидох до раздела със справочниците. Повечето от книгите бяха все още на мястото си. Разбира се, голяма част от тях нямаха нищо общо с колежите. Наложи се да изчистя прахта от кориците на много от тях, за да открия онова, за което бях дошла: „Пътеводител на американските колежи“.