Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Бях заклещена в килера, в малката ниша под стълбището. Бях оцеляла след торнадото, но сега бях заровена жива. Ако никой не ме откриеше, щях да се задуша.

— Помощ! — изкрещях аз. — Помощ!

— Миранда? Къде си? Добре ли си?

Гласът беше приглушен, все едно се намираше някъде надалеч. Тогава го разпознах, беше на Чарли, който ми викаше от мазето.

— В килера под стълбището съм — отвърнах аз. — Не мога да отворя вратата му. Вие добре ли сте? Лиза? Бебето?

— Супер сме — изкрещя в отговор Чарли. — Стой мирна, Миранда. Не говори повече. Ще дойда след минута.

Разтресох се от облекчение. Чарли щеше да ме спаси. Щяхме да измамим смъртта, за пореден път.

Чарли обаче не дойде. Чух някакво тупване в мазето и звук, който не успях да разпозная, след което Лиза изпищя.

Знаех, че пищенето ще изразходи наличния ми въздух, но не можех да се сдържа:

— Какво се случи? — извиках аз. — Лиза?

Тя не ми отговори. Просто изпищя:

— Не! Чарли, не!

— Чарли! — провикнах се и аз. — Чарли, отговори ми!

Отговор обаче не последва, само виенето на Лиза и Гейбриъл, които звучаха, все едно са изгубили най-добрия си приятел.

Бях прекалено зашеметена, за да се разплача. Нещо се беше случило. Не знаех какво точно, но Чарли не беше успял да отвори вратата на мазето. Той, Лиза и Гейбриъл бяха хванати в капан също като мен. Разполагаха с повече пространство, така че нямаше да се задушат, но ако някой не дойдеше, за да ни извади, те щяха да умрат, както и аз, само дето те щяха да се мъчат малко по-дълго от мен.

В случай че Чарли вече не беше умрял.

В този момент осъзнах, че е възможно всички да са мъртви. Не бях предупредила майка ми и Сил. Мама можеше да е в слънчевата стая, а Сил в спалнята си, когато торнадото беше ударило. Мат и татко бяха навън и цепеха дърва. Не знаех къде бяха Джон и Джули, дали Алекс ги беше намерил навреме, и дори да го беше сторил, дали това беше помогнало по някакъв начин.

Преди малко се бях разтреперила от облекчение.

Сега тялото ми беше налегнато от спазми, породени от страх и печал.

— Лиза! Лиза, добре ли си?

— Татко! — изпищях аз. — Татко, помогни ми!

— Миранда? — отвърна баща ми. — Чувам те, но не знам къде си.

— В килера под стълбището. Татко, извади ме от тук. Лиза и Чарли са в мазето. Нещо се случи с Чарли.

— Миранда, всичко ще е наред — увери ме баща ми. — Аз съм в салона. Вратата е затрупана от отломки. Ще извикам Мат. Ще те изровим. Лиза, чуваш ли ме?

— Хал! — провикна се в отговор тя. — Хал! Чарли… Мисля, че е мъртъв!

— Лиза, не мога да стигна до теб — отвърна татко. — Има прекалено много отломки. Ще повикам Мат и първо ще извадим Миранда, а след това и теб. Разбра ли, скъпа? Гейбриъл добре ли е?

— Моля те — през сълзи изрече Лиза. — Извади ни от тук, Хал, моля те.

— Ще ви извадим, скъпа — обеща баща ми. — Ще ви извадим, преди да се усетите. Но първо ще изровим Миранда, за да може да ни помогне. Миранда, успокой се, ако можеш. Ще си навън за нула време.

— Мама добре ли е? — провикнах се аз. — Татко?

— Добре е — отвърна ми той. — Както и Сил. Ще се върнем след малко. Дръж се, Миранда. Само още няколко минути.

Не го бях чула на идване, защото Лиза и Гейбриъл плачеха, но го чух, като си тръгна и този звук ме накара да се разтреперя още повече.

Казах си, че трябва да се успокоя. Татко и Мат щяха да ме извадят от тук и всичко щеше да е наред. Мама и Сил бяха оцелели. Лиза можеше да греши за Чарли. Алекс, Джон и Джули сигурно бяха добре. Трябваше да са. Всички трябваше да сме. Бяхме преживели и по-лоши неща. Щяхме да преживеем и това заедно.

Осъзнах колко силно стискам требника на Алекс и си казах, че не трябва да позволявам на Мат да го види. Ако брат ми разбере, че съм отишла за него, вместо да предупредя мама и Сил, никога нямаше да ми прости.

Знаех, че има само една причина Алекс да ме накара да го намеря. Пропуските за града убежище бяха в него.

Намирах се в пълен мрак, а не носех една от светещите си химикалки с мен. Държах требника надолу и някакъв плик изпадна от него.

Почувствах го. Определено имаше някакви книжа в него и нещо друго, нещо подобно на малки копченца.

Осъзнах, че това са хапчетата. Приспивателните, за които ми беше казал Алекс. Хапчетата, които да помогнат на Джули да заспи завинаги.

Пъхнах плика под тениската си и затъкнах требника в ъгъла на килера. Мат никога нямаше да разбере за него. Щях да дам плика на Алекс и да заминем заедно, както беше по план. Татко, Лиза и бебето бяха добре. Джули щеше да се установи в града убежище и когато това станеше, Алекс щеше да изхвърли хапчетата. Двамата щяхме да заживеем заедно. Щяхме да имаме своето утре.