Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Подкарахме новите ни находки към дома ми. Бяхме един до друг, но някак си Алекс беше доста далеч от мен. В крайна сметка бях решила да прекарам остатъка от живота си с това момче, а всъщност едва го познавах. Но вече не се страхувах, бях развълнувана и нетърпелива следващата част от живота ми да започне.

Стигнахме до Хауъл Бридж Роуд, бяхме на около четиристотин метра от дома, когато вятърът се усили. Зарева толкова силно, че ме събори от колелото. Алекс слезе от своето, за да ми помогне да се изправя, но вместо това го дръпнах към себе си и отново се целунахме.

Каква глупава дума, „целувка“. Целувала съм бабите и дядовците си, братята си, приятелите си, плюшените си мечета. Целувала съм и други момчета.

Тази целувка не приличаше на никоя от предишните. Тази целувка говореше за две тела, които отчаяно желаеха да станат едно.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен? — попитах аз. — Пред Бога и пред Църквата?

— Това означава ли, че и ти го искаш? — попита ме той.

Кимнах. Бяхме заедно, обичахме се, до края на животите ни.

Тогава се разрази градушка, първо започнаха да падат малки топчета лед, все повече и повече, и ставаха все по-големи и по-опасни.

— Трябва да се прибираме — каза Алекс, издърпа ме от пътя и ми помогна да се кача на колелото си.

Беше минала цяла година, откакто за последно видях синьо небе. Смятах, че съм виждала всеки нюанс на сивото, но небесата бяха приели нов, ужасяващ тон, със зеленикав оттенък. Френетично подкарахме колелата си надолу по хълма и двамата се строполихме на земята, когато гумите ни се плъзнаха по леда. Гръмотевиците ставаха все по-силни и приближаваха.

Тогава видях торнадото. Не можех да преценя на какво разстояние беше, но се движеше право към нас, право към нашата къща.

Провикнах се към Алекс и той погледна в посоката, която му сочех. Започнахме да въртим педалите още по-бързо в опит да надбягаме смъртта. Когато стигнахме до нашата къща, той не спря. Вместо това ми изкрещя нещо и продължи напред, по-бързо отколкото смятах, че е възможно, по-бързо отколкото бях виждала някой да кара колело.

За стотна от секундата разбрах всичко. Той се беше насочил към Джули и Джон, за да ги предупреди, за да ги спаси. На мен извика да намеря требника му.

Имах на разположение само няколко секунди, за да взема решение. Дали да се прибера и да предупредя мама и Сил, след което заедно да се скрием от торнадото в мазето ни, или да отида до дома на татко, да предупредя Лиза и Чарли, и да изпълня нареждането на Алекс?

Обърнах колелото от къщата ни, насочих се към тази на баща ми, стигнах до нея и заблъсках енергично по задната врата.

Отвори ми Чарли.

— Торнадо! — изпищях аз. — Отивайте в мазето!

Не останах в кухнята достатъчно дълго, за да се уверя, че ме е разбрал правилно и че ще отведе Лиза и бебето в укритието. Имах му достатъчно доверие, за да знам, че ще го стори, както Алекс ми имаше достатъчно доверие, че ще изпълня поръката му.

На бегом отидох в гостната и започнах да търся требника. Проверих в една голяма купчина с учебници, но го нямаше там. Раздигах мебелите, за да се уверя, че не е паднал под някоя възглавница, но и там го нямаше. Легнах на пода, за да проверя под столовете и диваните. Нямам представа колко време търсих, може би минута, може би повече. Тогава забелязах нещо в прилежно сгънатите дрехи на Алекс. Започнах да ги разхвърлям, докато намеря требника.

Хукнах обратно към кухнята, но разбрах от ужасния тътен и от начина, по който беше започнала да се тресе къщата, че няма достатъчно време, за да се скрия в мазето. Вместо това се насочих към малкото килерче под стълбището, стисках здраво требника в ръцете си, все едно можеше да ме предпази от всичко лошо.

Когато бяхме деца, ни беше забранено да ходим в този килер. Размерите му бяха подходящи да се крием в него и ние винаги се изкушавахме да го сторим. Бях пораснала от тогава и нямаше как да стоя изправена в тази ниша. Свих се на топка, доколкото това ми беше възможно, така че торнадото да не може да ме открие.

Усещах как къщата започна да се разпада около мен. Чувствах се като врабче, засмукано от двигателя на самолет. Звукът беше безбожен. Стълбището обаче издържа. Торнадото отмина, а аз все още бях жива.

Натиснах вратата на килера, но тя не искаше да се отваря. Натиснах по-силно, като си помогнах и с рамо, но резултатът беше същият. Изкривих цялото си тяло, за да извърна гърдите си към преградата и да мога да натисна, и започнах да бутам, бутам, бутам, но вратата си остана затворена. Очевидно имаше прекалено много отломки пред нея.