Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Исках да ти кажа колко много съжалявам — каза ми той. — За Хортън. Той беше… — Мъжът млъкна. — Беше отлична котка.

— Благодаря ти — отвърнах аз. — Наистина беше.

Чарли ме потупа по ръката, след което се върна отново при Мат.

Алекс се обърна към мен:

— Съжалявам — каза той. — За котката ви. Никога не съм имал домашен любимец, така че не знам как се чувстваш, но виждам колко е разстроен Джон.

— Хортън беше член на семейството — отбелязах аз. — Все едно да загубиш член на твоето семейство.

Алекс е същият като Сил, като Чарли. Те не разговарят за миналото си, за семействата си. Знам, че има по-голям брат и по-малка сестра, но така и не ми е споделил какво се е случило с родителите му. А и не ми се иска да мисля през какво е преминал, щом смята, че смъртта е за предпочитане пред живота.

Аз имам белези. Всеки, който е оцелял до днес, има. Белезите на Алекс обаче са много по-дълбоки от моите.

— Съжалявам — извиних се. — Различно е. Но въпреки това ме боли много.

Алекс кимна.

— Ще ми се да не беше идвала с нас до метоха — каза той. — Можеше да си останеш у дома и да направиш нещо за Хортън.

— Той, така или иначе, умираше — отбелязах аз. — Беше въпрос на време. Просто не ми харесва как е умрял. Не мисля, че някога ще мога да простя на Сил. Но разходката ми се отрази добре. Радвам се, че имах възможност да видя как са нещата. Трябваше да знам.

— Благодаря на Христос, че беше с нас — каза Алекс. — Благодаря му за всеки час, всяка минута с теб.

— Наистина ли го мислиш? — попитах аз.

— Съжалявам, Миранда. Не съм много добър в обичането. Знам, че желаеш само най-доброто за семейството си, но всичко, което искам аз, си ти.

— Аз съм тук — протегнах ръка към неговата. — Няма да ходя никъде.

— Но аз смятам да го сторя — отвърна той. — Трябва да намеря място за Джули.

— Нейният дом е тук. Твоят дом е тук.

— Живеем от подаяния тук — отбеляза Алекс. — Семейството ти е подаяние. Градът е подаяние. Подаянието не трае вечно.

— Има голяма разлика между подаяние и любов — възразих аз. — Онова, което предлагаме ние, е любов. А тя трае вечно.

— Трае само ако и се отговаря със същото. Помогнах да намерим храна, вана. Дадох на семейството ти неща, от които имаха нужда. Но сега всичко, което правя, е да вземам. Не съм научен така — да вземам, без да давам. Трябва да си ходим, Миранда. Веднага след като Джули се оправи, ще тръгваме.

— Обмисли нещата — казах аз.

— Постоянно мисля за това — отвърна Алекс. — А сега ела. Извикай Джон. Не е добре за Джули да е при нея.

Последвах го в къщата. Гейбриъл плачеше, а Лиза се опитваше да го успокои.

— Джули и Джон са в гостната — упъти ни тя. — Всичко е наред. Хал е с тях.

Почувствах се като пълна идиотка. Отне ми толкова много време, за да разбера защо Алекс толкова много искаше да ги раздели. Джон е почти на петнайсет, а Джули почти на четиринайсет. Не си говореха само за бейзбол.

Когато влязохме в гостната, те не си говореха за нищо. Джон и Джули четяха от учебниците си, а татко гледаше право към тях.

Не бях виждала Джон, откакто се прибрах у дома. Не знаех какво да му кажа. Знаех само, че не бива да плача пред него и да му казвам колко съм ядосана на Сил.

— Здрасти, Джули — поздравих момичето аз, след като целунах татко. — Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърна тя. — Мисля, че бях настинала, но откакто се прибрахме, съм по-добре.

— Кашля малко — съобщи татко. — Но се чувства по-добре.

— Чудесно — казах аз. — Здрасти, Джон.

Брат ми вдигна поглед към мен.

— Няма да се прибера у дома — заяви той. — Не ми пука какво ще кажеш.

— Не съм казала нищо — отбелязах аз.

— Няма значение. Няма да се прибера у нас. Не и докато тя е там.

— Тя се казва Сил — скастри го татко. — И по някое време ще се наложи да ѝ простиш.

— Никога няма да го сторя — заяви Джон. — Не можете да ме накарате.

— Сил е оставила Хортън да умре — каза ми Джули, все едно сама не го знаех. — Джон я намрази заради това.

— Млъквай, Джули — сопна се Алекс. — Не се меси.

— Не ѝ говори така! — изкрещя малкият ми брат.

— Джон — опита се да го успокои татко. Гейбриъл изпищя отнякъде.

— Не! — изкрещя в отговор брат ми. — Мразя всички ви. Двамата с Джули ще се махнем от тук. Ще отидем в град убежище. Никога няма да видим никого от вас.

— Няма да ходите никъде, Джон — заяви татко. — Прекалено малки сте, за да пътувате сами, а и Алекс няма да позволи на Джули да тръгне с теб. Няма никакъв град убежище в твоето бъдеще. Трябват ти връзки, за да получиш пропуски. Не можеш да си ги купиш като билети за кино.