Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Ще останем с вас — каза Алекс. — Джули и аз. Докато сестра Грейс се върне.

— Алекс — възрази татко.

— Не, Хал — сопна се момчето. — Това е правилното решение за нас.

— Много мило от ваша страна да останете — започна сестра Полина, — но сестра Грейс не ми даде разрешение да отварям метоха за външни хора. Опасявам се, че трябва да откажа.

— Има ли нещо, което можем да направим за вас, докато сме тук? — попита татко.

— Разбира се — отвърна монахинята. — Хелън лежи в леглото си вече дни наред. Изглежда толкова смирена, но мисля, че ще е най-добре, ако я погребем. Не сте ли съгласни? Прах при праха.

— Можем да помогнем — съгласи се баща ми. — Къде можем да намерим лопати?

Сестра Полина се изправи и посочи към една от пристройките.

— Там е килерът, където държим инструментите — каза тя. — Хелън отговаряше за зеленчуковата градина. О, имаше природен талант за това. Тиквички, моркови, царевица. Цяло лято ядяхме онова, което произвеждаше в градината, а което не можехме да изядем, консервирахме. Беше чудесен живот. — Жената вдигна поглед към ябълковите дървета. — Тази година нямаме никаква реколта. Ако Бог е милостив, следващата година земята отново ще е плодородна.

— Бог е милостив — каза татко. — Вярвам в Неговата милост.

— Аз също вярвах — отвърна сестра Полина. — Предполагам, че един ден ще повярвам отново. В крайна сметка вие, хора, ми донесохте храна. А и ще ми помогнете с Хелън.

Баща ми кимна.

— Ще отнеме известно време — каза той. — По-добре да се захващаме. Хайде, Алекс.

— Може ли да се разходим наоколо? — попита Джули. — Чувала съм толкова много за фермата, че искам да я разгледам.

— Разбира се, скъпа — отвърна сестра Полина. — Ще ми простиш ли, че не мога да се присъединя към теб? Артритът ми се обажда тези дни. Мисля, че утре ще вали.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита ме Джули. Всъщност изгарях от желание да я придружа. Така и не се отдалечихме много от фермата, но бяхме на достатъчно голямо разстояние, за да не можем да чуем какво си говореха останалите, а и те също не можеха да ни чуят.

— Няма причина ти и Алекс да не останете с нас — казах аз.

Джули поклати глава.

— Брат ми ще намери друг метох, в който да ме отведе — отвърна тя. — Някъде между тук и Охайо. Епархията в Питсбърг ще знае къде съществува такъв. След това ще отиде в манастир.

— Не се налага да го прави — казах аз. — Карлос няма да разбере.

— Причината не е само Карлос. Алекс иска да отиде в манастир.

Онова, което искаше той, бях аз. Нямаше как Джули да знае това или дълбочината на неговите чувства.

— Може би ще си промени решението — предположих аз. — Сама каза, че не винаги е искал да бъде монах.

— Така беше преди — отвърна Джули. — Алекс ми обясни решението си, когато бяхме в Кентъки. Каза ми, че Бог ме е поверил на него, и когато се увери, че съм в безопасност, в отплата ще му се посвети.

— Хората често променят мнението си — настоях аз.

— Не и Алекс. Дори когато не е прав, пак не променя мнението си.

В този момент осъзнах, че познавам брата на Джули по-добре от самата нея. Тя обаче нямаше да ми повярва, ако ѝ кажех това, както аз нямаше да повярвам, ако Сил ми заявеше подобно нещо за Мат.

— Алекс те обича — казах аз. — Той иска само най-доброто за теб. Както и Карлос. Щастливка си, че ги имаш.

Джули поклати глава.

— Може и да ме обичат, но не ме искат — заяви тя. — Никой от тях не ме иска. Но това няма значение. Светата Майка ще се грижи за мен, докато стана достатъчно голяма, за да се грижа сама за себе си.

— Ние ще се грижим за теб — уверих я аз. — Мама, татко, Лиза и Чарли. И Джон. Ти си част от нашето семейство. Двамата с Алекс сте част от него.

— Ние нямаме семейство — отвърна момичето. — Вече не. Хайде. Трябва да се връщаме.

Позволих и да ме отведе до фермата. Когато стигнахме до нея, сестра Полина, татко и Алекс бяха клекнали и се молеха. Джули се присъедини към тях. Почувствах се неудобно да стоя права и да ги наблюдавам, но знаех, че щях да се почувствам още по-неудобно, ако се присъединя към тях.

Татко и Алекс отидоха долу и няколко минути по-късно се върнаха със сестра Хелън. Бяха я увили в одеяло, но това нямаше никакво значение. Очевидно им беше трудно да я носят и Джули, без да се замисля, отиде да им помогне. Нямах никакъв избор освен да направя същото.

Отнесохме сестра Хелън навън, а сестра Полина вървеше до нас. Татко и Алекс спуснаха нежно тялото в дупката, която бяха изкопали. Алекс, Джули и монахинята изрекоха няколко молитви, след което татко и Алекс запълниха дупката с пръст.