Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

27 юни

Тази сутрин отидох до къщата на татко и намерих Лиза на ръба на истерията.

— Защо искаш да ми я отнемеш? — пищеше срещу Алекс тя. — Хал, не му позволявай. Ще ви намразя и двамата, ако я отведете.

Гейбриъл, който не се нуждаеше от причина, пищеше почти толкова силно, колкото майка си.

— Аз също не искам да си тръгвам — каза Джули. — Алекс, не ме карай да го правя.

Брат ѝ изкрещя нещо на испански, което я накара да млъкне. Чарли взе Гейбриъл и започна да го утешава. Татко прегърна Лиза и започна да масажира гърба ѝ, докато се успокои.

— Ще бъде само на сто и петдесет километра от тук — обясни баща ми, което някога означаваше: „Можем да я посещаваме през уикендите“, но сега беше по-скоро: „Не е дошъл краят на света“.

— Тя е единствената, която разбира — възрази Лиза. — Останалите само се преструвате. Джули знае какво изживявам, като не знам какво се е случило с родителите ми, със сестрите ми.

— Съжалявам, Лиза — каза Алекс. — Но се налага да я отведа. Хал, може ли да тръгваме?

— По-добре да го сторим — отвърна татко. — Лиза, скъпа, ще се върна довечера. Най-късно утре. — Баща ми целуна нея и Гейбриъл, след което прегърна Чарли и едва ли не избута Джули навън. Алекс му помогна да го стори.

Помислих си, че момичето ще се разплаче, но тя остана мълчалива, също като брат си. Имах смесени чувства. Знаех си, че ще ми липсва, и съжалявах за Джон и Лиза. Но също така бях развълнувана, че ще напусна Хауъл за първи път от цяла година. Бях сигурна, че когато Джули влезе в метоха, Алекс ще се съгласи да остане с мен.

Двамата бяха върнали дрехите ни вчера и бяха прибрали всичките си вещи в раниците си. Натоварихме спалните си чували отзад в стария ван. Ванът на мама и колите на Мат и госпожа Несбит не запалиха, когато татко ги пробва снощи. Мат така се ядоса на себе си, че се скара със Сил. Прекараха половината нощ, като си викаха един на друг.

Джон също беше полудял. Отиде до къщата на татко миналата вечер, за да си вземе сбогом, но мама не му позволи да отиде и тази сутрин. Брат ми стоеше свит на топка в ъгъла на трапезарията и се опитваше да не заплаче.

Времето беше чудесно човек да се махне за малко.

Шофираше татко, а аз стоях на мястото до него. Приличахме на истинско семейство, може би на разведен баща, който връщаше децата на майка им след дългия уикенд, който са прекарали заедно. Разбира се, бяхме двуезично семейство, тъй като разговорите между Алекс и Джули бяха провеждани шепнешком и на испански.

Дори на магистралата татко караше с петдесет километра в час. Двигателят ревеше и по едно време дори загря, така че се наложи да спрем и да го изчакаме да се охлади. Нямах нищо против. Всичко беше мрачно и сиво и не се забелязваха никакви признаци на живот, но въпреки това се вълнувах да съм далеч от дома, а и не бързах да се прибирам. Двамата с Алекс разполагахме с цялото време на света, за да бъдем заедно.

Втория път, през който татко спря, за да позволим на вана да се охлади, осъзнах, че това може да е последният ми шанс да се отдалеча на такова разстояние от дома ни. Мама никога нямаше да си тръгне от там — с постоянните доставки на храна, с тока, който идва почти всеки ден, и с всичките дърва, които са ни необходими, за да ни е топло. Сил може и да поиска да си върви (това беше едно от нещата, за които се караха с Мат миналата вечер), но Мат няма да зареже мама или някой от нас. Мисля, че ако татко и Лиза решат да си тръгнат, Джон ще иска да бъде с тях. Защо Лиза би искала да си тръгне, след като пътуванията са опасни за бебето?

Това пътешествие беше само за мен — летен лагер, колеж и меден месец, всичко в едно. Фактът, че щеше да завърши в метох, не можеше да помрачи вълнението ми. Никога не съм ходила в метох.

— Откъде научи за това място? — попитах аз, след като ми доскуча от опити да разбера какво си говорят Алекс и Джули. — От „Фреш Еър Фънд“ ли?

— Не — отвърна момчето. — Нашият свещеник ми каза за него преди година. Приемаха момичета, но тогава Джули беше прекалено малка.

Сестра му измърмори нещо на испански. Алекс ѝ отвърна.

— Щом вашият свещеник го е одобрил, мястото трябва да е добро — констатира татко.

— Така е — съгласи се Алекс. — Затова Карлос каза, че ще е подходящо за нея.

— Ще има момичета на твоята възраст, Джули — каза баща ми. — Ще бъде чудесно за теб отново да имаш приятели.

— Джон ми беше приятел — отвърна момичето, което накара Алекс да избълва цял порой на испански.