Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Няма да е същото — отбеляза татко. — Колкото nò на север отиваш, толкова по-малко хора има там.

— Лято е — каза Алекс. — По-топло е. Ще се справя.

— Добре — съгласи се мама. — Изборът е твой, а ние не сме ти родители. Джули е онази, за която се тревожа. Защо не я откараш до Охайо, след което ще върнеш вана на път за обратно?

— Какво те кара да мислиш, че ще се върне? — попита Мат.

— Ще го върне — изкрещях аз. — Знам, че ще го стори.

Всички се вторачиха в мен.

— Имам му доверие — отвърнах с треперещ глас. — Можем да му се доверим.

— Алекс, ще ни дадеш ли честната си дума, че ще ни върнеш вана, когато се увериш, че Джули е в безопасност? — попита мама.

— Аз не приемам честната му дума — възпротиви се Мат. — Тя не е достатъчна. Говорим за нашите животи все пак. Ако татко не иска да се грижи за Миранда и Джон, аз ще го сторя.

— Аз ще закарам Алекс и Джули — предложи баща ни. — Ще ги откарам до метоха и след това ще се върнем двамата с Алекс.

— Ще използвате всичкото гориво — отбеляза Мат. — Ванът сигурно гори като змей.

— Не може ли Алекс да вземе една от колите? — попитах аз. — Тази на Мат или на госпожа Несбит? Доста по-бързи са, а и ванът ще е тук, ако ни притрябва.

— Чудесна идея, Миранда — похвали ме татко. — С двайсет литра в лека кола ще стигнем по-далеч, отколкото с четирийсет литра във вана. Ще използваме едната от тубите, а другата ще оставим тук за всеки случай.

— Струва ми се справедливо — съгласих се аз и погледнах сърдито към Мат. — Алекс може да използва своята половина от горивото, а моята ще остане тук.

— Сигурни ли сме, че колите все още работят? — попита мама.

— Не ги ли припалвахте от време на време? — учуди се татко. — Толкова много време, а не сте включвали двигателите?

— Каква съм глупачка — отвърна мама. Изглеждаше като ударена от гръм. — Хал, въобще не помислих. Съжалявам.

— Мислех си, че мога да разчитам на теб — обърна се татко към Мат.

— И аз си мислех, че мога да разчитам на теб — отвърна брат ми. — Явно и двамата сме били в грешка.

Ненавиждах всичко това. Ненавиждах всеки момент. Това бяха хората, които обичах най-много, и хората, от които зависех.

— Може би колите все още работят — казах аз. — Няма как да разберем, преди да ги пробваме. Ако не работят, Алекс може да вземе вана. Отстъпвам му моята половина от бензина. Може би татко ще успее да намери още гориво на връщане от там.

— Ако ванът се окаже, че е всичко, което имате, Джули и аз не можем да го вземем — каза момчето. — Ще вървим пеша. Ще намерим велосипеди по пътя, може би друга кола. Ще се оправим някак си.

— Не — възрази мама. — Въздухът е ужасен, а Джули не трябва да стои навън повече от необходимото. Хал, ако ти закараш Джули и Алекс, кога смяташ, че ще се върнеш? Утре вечер?

— Може би — отвърна татко. — Или в сряда следобед. Така ще можем да се уверим, че Джули е наред. А и няма как да знаем в какво състояние са пътищата.

— Лиза и Гейбриъл могат да останат при нас — предложи мама. — Ако така ще се чувстват по-добре.

— Не, ще се оправят — отвърна баща ми. — Чарли ще се грижи за тях. Джон може да прекара нощта у дома.

— В такъв случай всичко е уредено — заключи майка ми. — И не искам да чувам и дума повече от вас. — Тя погледна първо към Алекс, а после и към Мат.

— Миранда, искаш ли да дойдеш с нас? — попита татко. — Ще ми е приятна компанията ти, а смятам, че на Алекс и Джули също.

— Да — побързах да отговоря, преди някой друг да каже „не“ вместо мен.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита мама. — Сто и петдесет километра. Изглеждат ми доста.

— Моля те, мамо — примолих се аз. — Никога не ходя никъде. Позволи на Мат и Джон да отидат сами при реката. Аз ще бъда във вана с татко.

Майка ми се подвоуми.

— Алекс, имаш ли нещо против? — попита тя.

— Не, мадам — отвърна момчето. — Мисля, че за Джули ще е по-леко, ако Миранда дойде с нас. За Хал също.

— Прав е — съгласи се татко. — Ще облекчи болката от загубата на Джули.

— Значи, ще се върнете до сряда? — попита мама. — Двамата с Миранда?

— Не виждам причина защо не — отвърна татко. — Може да се върнем и утре вечер.

Мат поклати глава.

— Това не ми харесва — сподели той.

— На мен също — съгласи се мама. — Но всичко е наред. Миранда може да отиде.

Станах и я прегърнах, след което прегърнах и татко. Когато се отскубнах от него, ръката ми докосна тази на Алекс.

Двамата щяхме да сме заедно, помислих си аз. Щяхме заедно да се уверим, че Джули е в безопасност, и след това той щеше да осъзнае, че ми принадлежи.