Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

Ще се радвам за себе си. Веднъж Алекс да си тръгне и повече няма да мисля за него. Ще го захвърля върху могилата от тела и ще забравя, че някога съм го познавала.

Защо не? Той вече ме е забравил.

23 юни

Спря да вали. Цялата земя е в кал.

— Не виждам как ще тръгнат в тези условия — каза мама на Мат, Джон и мен, докато закусвахме с ориз и фасул. — Метохът е на сто и петдесет километра от тук. Това са четири дни пеша.

— Може да си намерят колела по пътя — предположи Мат.

— Но може и да не намерят — каза мама. — И кой знае къде ще спят. Трябва да изчакат земята да изсъхне, преди да тръгнат.

Това беше достатъчно за Джон. Той стана и избяга от масата.

— Надявам се да са тръгнали — каза Мат. — Колкото повече стоят, толкова по-трудно е за Джон. А и така ще се радвам никога вече да не виждам Алекс.

— Защо говориш така? — попита мама.

— Той е паразит — отвърна брат ми. — Опасен е, когато сече дърва. Винаги се тревожа, че може да отреже някой от пръстите си или от моите. Не мисля, че някога е вършил физическа работа през живота си. Само седи, чете и яде от храната ни. Която, така или иначе, скоро ще свърши.

— Благодарение на Алекс имаме храна — отбелязах аз. — Той беше онзи, който я намери, и измисли начин да я пренесем до тук. Той беше онзи, който искаше да претърсим цялата къща. — Спомних си полуизядения човек и потреперих.

— Чудесно е, че намерихте всичката тази храна — съгласи се Мат. — Но това няма да се случи отново. Междувременно Алекс яде от малкото, което имаме. А и не ми харесва как си играе с татко.

— Той не си играе с татко — сопнах се аз. — Татко го обича. Има разлика.

— Защо го обича татко тогава? — попита Мат. — Не е заради нещо, което прави.

— Не знам — отвърнах аз. — Но татко обича и Сил, а тя също не прави нищо.

— Миранда — скара ми се мама, но беше прекалено късно.

— Да не си посмяла да говориш по този начин за съпругата ми! — изкрещя брат ми. — Тя се отказа от всичко, за да е с мен!

— За да яде от храната ти, имаш предвид! — изкрещях в отговор и аз. — За да има покрив над главата си и хора, които да се грижат за нея!

Бяхме седнали на пода около печката на дърва. Брат ми посегна към мен.

— Мат, престани! — изпищя мама и мисля, че точно това го стресна и го накара да се възпре. Станах и избягах от слънчевата стая, надолу по пътя към къщата на госпожа Несбит.

Мат е най-големият ми брат. Постоянно се карахме, когато бяхме по-малки. Но винаги знаеше кога да спре.

Мисля, че този път нямаше да спре.

Алекс стоеше отвън, гледаше към небето и към калта. Хвърлих се право в ръцете му и преди да мога да си поема въздух, вече се целувахме. Този път я нямаше яростта. Само глад и нужда.

— Не — каза той. Поне си мисля, че каза това. Знаех, че не си го измислям.

— Остани с нас — помолих го аз. — Не ме изоставяй.

— Налага се — отвърна той. — Джули не може да остане тук. Трябва да си вървим.

— Не искам да го правите! — проплаках като петгодишно дете.

Алекс ме целуна и вече не се чувствах на пет. Не бях сърдито дете, чиято играчка някой е взел. Бях жена, а това беше мъжът, когото исках и когото губех.

Стояхме, прегърнали се един друг, и не желаехме този момент някога да свърши, защото, когато това се случеше, животът ни заедно също щеше да приключи. Целувките ни станаха по-задълбочени, ръцете ни изследваха още и още, давахме всичко от себе си в този единствен момент.

24 юни

Мат отиде да цепи дърва. Настоя Джон да бъде с него.

Мама и аз изчистихме къщата. Чарли се отби, за да ни покани на неделна служба и вечеря.

— Как е Джули? — попита мама.

— Малко по-добре — отвърна Чарли. — Сиропът за кашлица като че ли помогна. Хал убеждава Алекс да останат до вторник. Да се надяваме, че времето ще е по-хубаво тази седмица.

— Ще отида да я видя как е — обявих аз. — Мамо, има ли нещо, което искаш да занеса?

— Не мисля — отвърна майка ми. — Дадох им всичкия сироп за кашлица.

— Добре, аз отивам да я проверя как е. — Не звучах достатъчно убедителна дори и в моите уши.

Когато стигнах, Лиза си играеше с Гейбриъл. Разбира се, в момента, в който ме видя, най-малкият ми брат започна да плаче.

— Алергичен е към мен — казах аз и Лиза се засмя.

— Просто му се спи — отвърна тя. — Джули си почива. Алекс е в гостната, ако искаш да го видиш.

— Може — съгласих се и тръгнах да прекосявам къщата възможно най-нормално. Единственото, което желаех, беше да се хвърля в прегръдките му. Вероятно Алекс желаеше същото, защото ми направи знак да съм тиха. Измъкнахме се през предната врата и избягахме надалеч от къщата.