Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Това не е правилно — изрече Алекс, докато се прегръщахме. — Трябва да спрем.

— Спирането не е правилно — отвърнах аз и го целунах, за да докажа гледната си точка.

Той се отдръпна.

— Миранда, чуй ме. Не можем да продължаваме. Тръгвам си след два дни. Никога повече няма да те видя. Трябва да приемеш действителността.

Забавно е. Това е единственото, което слушам от седмици насам, как Алекс и Джули ще си тръгнат. Може би защото говорят и говорят, и говорят за това, но така и не осъществяват намеренията си, спрях да го вярвам.

— Ами ако Джули не е готова? — попитах аз. — Ами ако все още е болна следващата седмица?

— Не може да е — отвърна Алекс. — Трябва да я заведа при сестрите, докато мога. Трябва да е с хората, които могат да я защитят.

— Ти ще я защитиш — казах аз. — Ние ще го сторим. И не смей да използваш Карлос като извинение вече. Той е на хиляди километри от тук. Ти си тук. Аз съм тук. Обясни ми защо метохът на Джули и отвеждането ѝ там са по-важни от теб и мен. Защото се опитвам да разбера, Алекс. Чувам те да изричаш думите, но не разбирам значението им.

Той ме целуна и докато стояхме прегърнати, усетих колко несигурен беше дали да се открие пред мен, колко е изплашен.

— Всичко е наред — уверих го. — Просто ми кажи.

Алекс ме погледна право в очите и за пореден път видях всичкото страдание в погледа му.

— Ню Йорк беше много зле — обясни той. — Всеки ден си мислиш: „По-лошо от това не може да стане“, и в следващия момент става по-лошо. Видях неща, сторих някои неща… неща, за които не искам да узнаваш.

— Можеш да ми споделиш всичко — казах аз, но той ме прекъсна.

— Обичам те заради това, което мислиш, но грешиш — отвърна Алекс. — Не можеш да си представиш какво беше. Карлос не успя да разбере. Той замина за Тексас в самото начало и Морската пехота му осигури храна, убежище и защита.

— Джули виждала ли е тези неща? — попитах аз.

Той кимна.

— Въпреки това е оцеляла. Аз също мога. Алекс, не се дръж така, все едно искаш да ме предпазиш. Не това искам от теб.

— Не мога да те предпазя — отвърна той. — Не мога да предпазя никого. Даже не мога да сторя онова, което ми поръча Карлос, и да отведа Джули в метоха. Дъждът ме спира. Ти ме спираш.

Целунах го с надеждата, че дарът на любовта ще успее да облекчи страданието му. Вместо това той се пречупи.

— Няма да позволя Джули да страда — зарече се Алекс. — Опитах са да обясня на Карлос, но не успях. Миналото ни тежи прекалено много.

— Джули няма да страда — казах аз. — Не и ако остане при нас.

Момчето поклати глава.

— Нямаш контрол над тези неща — рече той. — Никой няма. Не и върху онова, което може да се случи. Остана ми само един начин, по който да спася сестра си. Всичко друго, което опитах, се провали.

— Какъв е този начин? — попитах аз, като предполагах, че ще каже вярата или молитвите, или Църквата.

Алекс си пое дълбоко въздух.

— Хапчета — отвърна той. — Приспивателни. Имам шест от тях. Взех ги от Ню Йорк. Пазя ги за нея.

— За да може да спи? — попитах аз.

— За да не се събуди никога вече — отвърна Алекс.

— Шест хапчета няма да са достатъчни — казах го така, все едно вярвах, че той ще се засмее на това, колко съм глупава, и нищо друго няма да има значение, освен самите нас.

— Две ще са напълно достатъчни — заяви Алекс вместо това. — Ще са достатъчни, за да ѝ спестя онова, което ще последва.

— Защо? — попитах аз. — Защо би направил нещо такова?

— Може да настъпи време, в което животът да е по-лош от смъртта за Джули — отвърна Алекс. — Ще разбера, когато това време настъпи. Моля се да разбера.

— Убийството е престъпление — възразих аз.

— Вече нищо не е престъпление — отвърна той. — Няма полицаи, няма затвори. Грях е, за който ще бъда проклет вовеки. Но ще съм си заслужил проклятието. Заслужавам го и сега.

— Не е вярно — сопнах се аз. — Ти обичаш Джули. Обичаш и мен. Как може да бъдеш проклет за това, че обичаш?

— Любовта не е достатъчна — заяви Алекс.

— Трябва да бъде — казах аз, докато стисках треперещото му тяло в прегръдките си. — Любовта е нещото, в което вярвам, Алекс. Любовта е нещото, което ни пази.

25 юни

Миналата нощ сънувах, че някой позвъни на вратата и когато я отворих, се оказа, че на прага стои Алекс. Беше лято и той държеше букет от маргаритки.

— Джули вече е монахиня — съобщи той. — Както и Карлос. Омъжи се за мен, Миранда.

Няма да пиша какво се случи по-нататък в съня ми, в случай че някой някога види това. Нека просто кажа, че беше най-хубавият сън, който някога съм имала.