Сюзан Пфефър - Последните оцелели - Светът, в който живеем

— Можеш да се присъединиш към нас за вечерята — предложи Чарли. — Няма да е същото без теб.

— Ще си помисля — отвърна мама, което всички знаехме, че означава „не, благодаря“.

Постоянно сновем от едната до другата къща. Джули идва в нашата всяка сутрин за уроците си с Джон, а Джон доста честичко вечеря в дома на татко. Сил отива в тяхната къща за четене на Библията. Мама ме праща, за да им занеса нещо, или Алекс идва и носи нещо за нас, а Чарли и мама са сформирали свой собствен литературен клуб. Единият от тях чете мистерии, след което ги дава на другия и после ги обсъждат заедно.

Чарли винаги идва в нашата къща, за да види мама. Мама никога не отива там. Не мога да преценя дали защото не иска да вижда къщата на госпожа Несбит препълнена с други хора, или защото иска да избягва татко и Лиза. Може би си мисли, че те не искат да я срещат. Едва ли ѝ е лесно на мама да са толкова близо до нея, но вероятно тя си мисли, че и на тях им е също толкова трудно да са близо до нея.

Минаха само няколко дни, откакто се преместиха. Може би следващата седмица мама ще ги посети.

18 юни

Четиримата отидохме до къщата на госпожа Несбит тази сутрин и веднага се разпръснахме, когато стигнахме там. Джон влезе в стаята за гости, където Алекс и Джули си бяха направили малък параклис, а Мат, Сил и аз останахме в кухнята, където бяха всички останали.

Татко беше преместил масата на госпожа Несбит обратно в кухнята и всички седнахме около нея за молитвена служба. Това правеше нещата да изглеждат малко по-нормални и на мен ми харесваше.

Някой щеше да започне да пее песен и който я знаеше, се присъединяваше към него. Помолих ги да изпълним „Вземи ръката ми, мили Боже“, тъй като беше любимата на баба. Последваха няколко молитви, а Сил сподели за смирението, което изпитва, откакто приела Христос за неин спасител. Предполагам, че това се беше случило след като богинята на Луната Диана се оказа такава некадърница.

Чарли водеше службата, ако човек можеше да я нарече така. Каза, че напоследък е мислил доста за Ной и семейството му, какво ли са били за тях тези четирийсет дни и четирийсет нощи. Самите те смятали, че са последните хора на земята. Всички щели да произлязат от тях, но само ако оживеели, и трябвало да вярват в Бог, че ще успеят.

— Обзалагам се, че зайците не са се безпокоили за това — каза Чарли. — Те просто са правили онова, което правят зайците. Нашето проклятие и благословия е да помним миналото и да знаем, че има бъдеще.

Мъжът се пресегна и докосна Лиза с дясната си ръка, а Сил — с лявата.

— Миналото ни го няма — каза той. — Но бъдещето ни се намира в тази къща. Малкият Гейбриъл, който спи спокойно в креватчето си. Децата, които Сил ще износи. Както и Миранда, и Джули. Техните бебета, родени и неродени, са божият дар за бъдещето, както е бил кивотът.

Татко стисна ръката на Лиза. Мат от своя страна тази на Сил. Аз се почувствах като част от нещо и в същото време бях самотна.

Алекс, Джули и Джон се присъединиха към нас и татко и Лиза ни сервираха вечеря. В кухнята беше пренаселено и нямаше места за всички ни около масата. Татко, Мат и Алекс ядяха прави до мивката.

Никога досега не сме си организирали неделни вечери. Неделите бяха за лека атлетика, фигурно пързаляне и бейзбол. Но дори с основно ястие говежда пастърма, тази неделна вечеря беше специална.

— Трябва да се връщам при мама — заявих аз.

— Ще те изпратя до вас — каза Алекс.

Струваше ми се странно да съм навън, без да изпитвам нужда от палто. Също така ми се струваше странно да вървя с момче до себе си. Още по-странно и ужасно беше да си спомня, че само след два дни това момче щеше да замине и нямаше никога вече да го видя. Алекс и Джули щяха да са като всички останали хора, които са били част от живота ми и след това са ме изоставили.

— Промени ли решението си? — попитах аз. — Да оставиш Джули тук?

— Не — отвърна момчето. — Да не си мислеше, че ще го сторя?

Поклатих глава.

— Въпреки това се надявам. Надявам се и ти да останеш.

— Тръгваме си във вторник — заяви той. — Така е по-добре за всички. Ще има повече храна за вас.

— Благодаря ти, че си толкова благороден — заядох се аз. — Но предпочитаме да сме гладни и с теб.

Алекс се засмя. Изненадва ме всеки път, в който го прави.

След което ме изненада отново.

— Ти щеше да си моето момиче мечта — заяви той. — Преди. Красива и умна, и забавна, и мила.

— Не е нужно да съм — отвърнах аз. — Имам предвид да съм мечта. Аз съм тук. Ти си тук. Защо ще си ходиш?